Срещата можеше да се проведе и без него. Икономката му го бе казала съвсем ясно.
Ричър изчака още пет минути, да не би някой друг да се опита да влезе, след което пусна капака и се върна в колата. Запали двигателя и тъкмо преди да включи на скорост, телефонът му иззвъня. Обаждаше се Уолуърк.
– Някакви новини? – попита Ричър.
– Имам нещо, но не и от Фишър – каза агентът. – Става въпрос за Клостерман. Открихме информация за миналото му. Или по-точно, за баща му Хенри, или Хайнрих, както е рожденото му име. Имигрант от Германия. Това вече е потвърдено. Пристигнал в Ню Йорк през четиресет и шеста година, след което се озовал в Тенеси. Оженил се през петдесета, същата година се родил и малкият Хенри. Хайнрих купил къщата две години по-късно от шпионите и живял в нея до смъртта си през шейсета. Нищо интересно. Нищо, което може да струва десет бона.
– Клостерман вдигна мизата до петнайсет.
– Как го направи? Заплаши да му счупиш краката ли?
– Обясних му, че трябва да плати бонус, ако не иска да получи копие, а оригинала.
– Умен ход, Ричър. Ако информацията му трябва само за да проучи семейната си история, едва ли ще го е грижа дали ще направиш копие или не. Да не говорим за абсурдната сума, която ти е платил.
– Именно. Но постъпката му изглежда логична, ако в сървъра наистина е скрито нещо тайно, което той не иска да излезе наяве.
– Което означава, че Клостерман работи за руснаците. Господи!
– Така е – съгласи се Ричър. – Има още нещо. След като си тръгнах, у Клостерман пристигнаха няколко души. Явно организират някаква среща. Можеш ли да провериш регистрационните номера на колите им?
– Не би трябвало да го правя – отвърна Уолуърк, – но ще ти звънна, щом получа резултат.
25.
Ричър затвори телефона и потегли обратно към мотела в добро настроение. Не се съмняваше, че сървърът е там, където трябва да бъде. Руските специалисти щяха да се заловят за работа, след което всичко щеше да си дойде на мястото. Това бе началото на края. Но колкото повече се отдалечаваше от дома на Клостерман, толкова по-неспокоен ставаше. Измъчваше го нещо, скрито дълбоко в съзнанието му. Подсказваше му, че нещо не е наред. Всъщност две неща. Първото Ричър все още не можеше да определи. То би трябвало да е свързано с нещо, което бе видял в дома на Клостерман. Уолуърк бе установил някаква зависимост по време на разговора им. Тя съществуваше, но не бе на фокус. Приличаше на снимка от стар "Полароид". Размазана отначало, но все пак скрила някакво изображение. Ричър нямаше друг избор, освен да чака. Образът щеше да се избистри. Просто мозъкът му се нуждаеше от малко време, за да обработи информацията и да направи нужните връзки.
Второто бе ясно. То напомняше на Ричър за една стара френска легенда, която майка му разказваше. Живял някога магьосник, който улавял думите на хората и ги пръсвал по повърхността на вълшебно езеро. Отначало думите изглеждали едни и същи, носели се по повърхността на езерото, подскачали по вълните. След време верните думи, истините, поемали вода и потъвали на дъното, а отгоре оставали само неверните. И всички виждали само тях, лъжите. В случая лъжите идваха от Клостерман. Той ги бе изрекъл още при първата им среща. Баща ми напуснал Германия и пристигнал в Щатите през трийсетте години на миналия век. Но Уолуърк бе проверил данните на имиграционната служба. Хайнрих Клостерман бе пристигнал в Съединените щати през 1946 г. След края на Втората световна война, а не преди нея. Човек не би могъл да забрави подобен факт. Следователно Клостерман или се бе объркал неволно, или криеше нещо.
Ричър наближаваше бензиностанцията, когато телефонът му звънна. Обаждаше се отново Уолуърк.
– Нещо ново? – попита Ричър.
– Не и от Фишър – отвърна Уолуърк. – Става въпрос за онези автомобилни номера. Клостерман се е срещнал с интересна компания. Мъжът в мерцедеса му е съсед. Собственик е на куп сгради в града, плюс доста парцели. Един от останалите посетители проектира осветителни системи, друг – озвучителна апаратура, за човека с генераторите е ясно с какво се занимава. Клостерман сякаш се кани да организира концерт на открито. Може това да е нов бизнес, с който възнамерявала се захване. Или хоби. А може би еднократна проява, за да ознаменува събитие или годишнина.