– Но поне разполагаме със сървъра.
– Специалистите ви откриха ли нещо?
– Не.
– В такъв случай се нуждаем от резервен план. Човекът от Москва ще пристигне след по-малко от двайсет и четири часа.
– Знам. Остави това на мен. Все ще измисля нещо. Но хрумне ли ти някоя идея, не се колебай, звъни.
– Обещавам. А междувременно ще помоля Ръдърфорд да се опита да открие какво в градските архиви притеснява Клостерман.
– Това ме подсеща нещо… Открихме как се е казвала майката на Клостерман. Наталия Матушак. Не разполагаме с повече подробности. Възможно е да имала предишен брак. Все още проверяваме. Не че това вече има някакво значение.
……
Когато Ричър се върна в мотела, завари Сандс заспала. Тя лежеше върху завивката на леглото, което той не бе използвал. Ричър забеляза, че очите ѝ потрепват зад клепачите. Явно сънуваше. Яхти, надяваше се той. Ричър излезе тихо навън, за да вземе кафе и канелени кифлички. Когато се върна в стаята, Сандс продължаваше да спи, но се събуди веднага след като Ричър остави чаша кафе и чиния кифлички на нощното шкафче.
Докато се хранеха, Ричър разказа на Сандс какво е открил. Новините определено я изненадаха. Но в резултат на закалката си във ФБР тя бе въодушевена от възможността да разбият неонацистка мрежа. Особено такава, която се опитва да възкреси Хитлеровата Катедрала от светлина в дълбоката провинция на Тенеси. Сандс обаче се притесняваше от възможността "Страж" да попадне в ръцете на руснаците. Страхуваше се и за Ръдърфорд. И за Фишър. Сандс като че ли бе създала неуловима връзка с жената, която никога не бе виждала. Накрая тя стана от леглото и тръгна към междинната врата.
– Ела – обърна се Сандс към Ричър. – Няма да променим нищо, ако седим със скръстени ръце. Да поработим върху сървъра. Да видим дали ще открием скелетите в гардероба на стария Клостерман.
Ръдърфорд спеше непробудно в стая номер деветнайсет. Беше се мушнал под завивките и се бе свил на кравай. Лаптопът му стоеше в другия край на леглото, свързан с останалата апаратура. Сандс седна пред компютъра и го включи. Ръсти не помръдна. Не усети присъствието ѝ дори след като тя затрака по клавиатурата. Ричър застана зад нея и надзърна през рамото ѝ. Едно след друго се появиха множество изображения. Някои представляваха умерен интерес, но повечето изглеждаха съвсем скучни. Нито едно нямаше каквато и да било връзка с бащата на Клостерман. Нито пък съдържаше улика, която да го свърже с дълбоко законспириран руски шпионин, каквито и възможности да анализираше Ричър.
– Добре – каза Сандс след няколко минути. – Започва да ми се изяснява как е организиран архивът. Документите са сканирани и подредени в приблизително хронологичен ред. Има, разбира се, изключения – документи, които са открити по-късно или класифицирани погрешно. Всеки попада в определена категория. Имотни архиви. Протоколи от заседания. По всичко изглежда, че се отнасят за периода, който ни интересува. От четиресет и шеста до петдесет и втора година, нали? От пристигането на бащата до покупката на Къщата на шпионите.
– Би трябвало да свърши работа – отвърна Ричър.
– Ще продължа да търся, но тук има стотици документи. Не се чувствай длъжен да ми правиш компания. Аз съм устроена по друг начин, обичам да се ровя в компютърни файлове.
Ричър се повъртя десетина минути, след което се извини и се върна в стая номер осемнайсет. Първо се наслади на продължителен престой под душа, после сложи ризата и панталона си под матрака и си легна. Прослуша наум няколко от любимите си песни. Преброи до три. Но не заспа веднага. Нещо го тормозеше. Онези проклети цветя, осъзна Ричър. Еделвайсите. Нещо около тях не бе както трябва.
……
Ричър заспа най-сетне. Събуди се отново в два и половина през нощта. Или по-точно, нещо го събуди. И Ричър премина за миг от заспало в напълно будно състояние. Сякаш бе натиснал бутон, скрит някъде в тялото му. Това обаче бе напълно инстинктивна реакция. Нещо бе задействало сигналната му система. Шум. Чу го отново. Нещо металическо. Идваше откъм вратата. Към двора, а не към съседната стая. Някой бъркаше в бравата. Опитваше се да влезе. Ричър взе една от двете берети, които бе оставил под възглавницата, и я скри под завивката, след което продължи да лежи напълно неподвижен.
Вратата се отвори едва-едва. На прага се появи слаба стройна фигура, която се прокрадна вътре и затвори след себе си. Дребничка. Облечена в черно. С тактическа раница на гърба.
– Ричър? – прошепна женски глас. – Ричър, тук ли си? Моля те, кажи, че си тук, в противен случай ще се окажа в много неудобно положение.