Ричър изчака Фишър да му даде знак да седне, след което се настани срещу нея.
– Ричър? – попита тя.
Той кимна.
– Дракон деветдесет и девет?
– Псевдонимът ми в интернет – отвърна Фишър. – Това ли е? – посочи тя чантата в ръката на Ричър.
– Както обещах – каза Ричър. – Искам само да си получа парите.
– Няма проблем. Те са в колата ми. Спряла съм отзад. Ела с мен.
Фишър понечи да извади десетдоларова банкнота. Спря, когато бе измъкнала от портмонето си една четвърт от нея, като внимаваше жената в съседното сепаре да не я види. В единия ѝ край бяха изписани с молив няколко думи. КАПАН. ВКЛЮЧИ СЕ В ИГРАТА. Тя извади цялата банкнота и посегна да я остави на масата, но вместо това я изпусна в чашата си с вода.
– Божичко, колко съм непохватна днес! Една минутка!
Фишър взе няколко салфетки, простря банкнотата върху масата и я избърса хубаво. От думите не бе останала и следа.
Фишър поведе Ричър към вратата, от която се излизаше на задната уличка. Тя натисна дръжката и отстъпи крачка встрани, за да направи път на Ричър. На три метра от тях стоеше автомобил. Черен линкълн. Стар модел, с прави ъгловати форми. Служил някога като лимузина, след което е бил пенсиониран, така да се каже. Или откраднат. От мястото до шофьора слезе мъж. Специалистът от Москва без съмнение. Огромен мъж, едва побрал се в костюм. Приличаше на незавършена статуя. На ръст бе около метър и деветдесет и пет-шест, а теглото му надхвърляше сто и трийсет килограма.
Главата му бе сякаш квадратна, а пълната липса на коса подчертаваше острите ѝ ъгли. Малките му уши стърчаха от черепа, като че ли бяха прикрепени с лепило, след като скулпторът бе приключил работата по останалата част от фигурата. Нямаше вежди, а очите му бяха светлосини. Носът му бе чупен поне два пъти. Устните му, разкривени в жестока усмивка, разкриваха няколко счупени зъба. От масивните му рамене се спускаха огромни ръце. Бедрата му изглеждаха по-широки от талията на някои хора.
Най-старата и примитивна част от мозъка на Ричър забеляза и анализира всичко това за по-малко от секунда. В главата му сякаш светна предупредителна лампа. Не червена, оранжева. Този тип определено е сериозно предизвикателство, означаваше тя. Сериозно, но не и непреодолимо. Обикновено подобна оценка би подействала успокояващо на Ричър. Не и днес. Благодарение на една подробност, която онази примитивна част от съзнанието му не бе в състояние да оцени. Това не бе бой на живот и смърт. Замисълът на Ричър щеше да успее само ако той не опазеше прикритието си. Което означаваше, че не трябва да убива никого. Нито да наранява сериозно когото и да било. Това вече беше сериозен проблем. Особено ако животът на Ричър бе изложен на опасност.
Руснакът, когото Ричър бе нокаутирал неотдавна, се появи вляво от него, в началото на уличката. Другият, когото Ричър бе запратил през прозореца на тойотата, изникна вдясно. Фишър стоеше зад гърба на Ричър, който обаче долови още нечие присъствие. Втората жена. А руснакът пред него пристъпи напред. Ричър бе обкръжен. Пратеникът от Москва извади дистанционно от джоба си и натисна едното копче. Капакът на багажника на линкълна се отвори бавно и застина във вертикално положение. Вътрешността му сияеше в черно. Някой бе облепил всички повърхности с черни найлонови чували. Мъжът прибра дистанционното и извади пистолет от джоба на сакото си. "Марк 23", модел "Соком", разработен от "Хеклер & Кох" за американските специални части. Вероятно руснакът бе получил оръжието тук, а не го бе донесъл от Москва. Пистолетът сигурно подчертаваше високото му положение в организацията. Секунда по-късно гигантът извади заглушител и го завинти върху цевта. Напълно излишно самохвалство, помисли си Ричър. На негово място щеше да е поставил заглушителя предварително. Но тогава осъзна, че представлението не е предназначено за него, а за останалите руски агенти. Новодошлият им казваше: Това ли е проблемът, който не сте успели да преодолеете? Та той е елементарен! Вижте как се прави!
Представлението щеше да изглежда по-добре, ако мъжът не бе допуснал една грешка. Той не бе накарал Ричър да остави чантата. Със сървъра в нея. Голямата награда, към която се стремяха руснаците. А това предоставяше на Ричър няколко възможности. Той можеше да я хвърли високо във въздуха и да си тръгне необезпокояван, докато руснаците се втурват да я хванат и предпазят съдържанието ѝ от повреда. Можеше да я притисне към гърдите си като щит. А можеше да ги заплаши, че ще счупи сървъра, ако не отстъпят и не го оставят да си тръгне. При нормални обстоятелства можеше да направи всички тези неща. Но не и днес. Защото той също искаше сървърът да попадне невредим в ръцете им.