Двамата в началото на уличката пристъпиха напред. Жените побутнаха Ричър отзад. Специалистът от Москва му даде знак с пистолета да продължи. Вариантите пред Ричър намаляваха. Мозъкът му анализираше сценарий след сценарий, те изникваха в съзнанието му като диапозитиви в прожекционен апарат. Ричър все още виждаше пътища за бягство. Можеше да се измъкне. Виждаше и начини да остави сървъра в ръцете на руснаците. Но не можеше да направи и двете неща едновременно.
Втори комплект пръсти се обви около лъскавите дръжки на чантата. Много по-малки от тези на Ричър. Фишър го подмина и я изтръгна от ръката му. Подаде чантата на агента от Москва. Взе пистолета му и го насочи в гърдите на Ричър.
– Влизай в багажника, глупако! – каза тя. – Или ще умреш още тук!
Ричър не помръдна. Умът му работеше трескаво. Нима Фишър го бе изиграла? Или се опитваше да спаси живота му? В този момент се задейства онази, примитивната част от мозъка му. Оцени ситуацията. Лампичката светна в зелено. Никаква заплаха. Ричър пристъпи напред. И спря. Имаше още един фактор, който примитивната част от мозъка му не би могла да отчете. Самият багажник. Линкълнът бе голяма кола. Багажникът му имаше внушителни габарити. И все пак изглеждаше тесен за Ричър. А той мразеше тесните пространства. Винаги ги бе мразил. Свързваше ги е някаква атавистична представа за капан. И не можеше да направи нищо по въпроса.
Ричър тръгна надясно. Покрай колата. Към дясната врата. Отвори я. И седна вътре.
27.
Ричър бе прекарал доста време на места, на които не бе искал да бъде. Най-вече по време на военната си служба. Места, на които бе прекалено горещо. Или прекалено студено. Където всяко животно се опитваше да го ухапе или ужили. Или всеки човек се опитваше да го убие. В онези години обаче Ричър нямаше избор. Той изпълняваше заповеди. Но поне получаваше заплата.
Сега Ричър нямаше никакво желание да се качва в линкълна. Никой нямаше да му плати за това. Но нямаше избор. Специалистът от Москва бе затегнал китките му с кабелни връзки, преди да запали двигателя, но това не бе никакъв проблем. За Ричър щеше да бъде съвсем елементарно да изчака колата да намали скорост в началото на уличката. Да отвори вратата. Да излезе навън. И да си тръгне. Много по-голямо удоволствие щеше да си достави, ако първо удареше руснака с лакът в главата, а после излезеше. Но предвид ролята, която играеше – на неособено умен бодигард, – по-достоверният сценарий би включвал скок в движение и повечко драматизъм в изпълнението. Престорена паника. Тичане на зигзаг по тротоара. Втурване презглава в насрещното движение. Ричър не се съмняваше, че изпълнението му ще бъде достатъчно достоверно. Не това го притесняваше. Той се облегна на седалката. Колата потегли. Още няколко секунди. Още няколко метра и можеше да спечели играта.
Ричър не се притесняваше. Поне до момента, в който Фишър не опря заглушителя на пистолета в основата на черепа му.
– Знам какво си мислиш – каза тя.
Ръката на Фишър като че ли потрепна леко. Но недостатъчно, за да отмести пистолета от главата му. И недостатъчно, за да може жената, седнала от другата страна на Ричър, да забележи каквото и да било. Недостатъчно, за да привлече вниманието на специалиста от Москва. Но достатъчно, за да може Ричър да усети промяната в натиска. Три кратки докосвания, последвани от леко потрепване.
Или буквата S от морзовата азбука.
– Чудиш се дали ще успееш да се измъкнеш – каза Фишър.
Ръката ѝ трепна отново. Последва продължително побутване. Буквата Т.
– Е, не можеш.
Леко побутване. Силно побутване. А.
– Би било голяма грешка от твоя страна – каза тя.
Дълго, късо, дълго, дълго. Y.
– Може да пострадаш – продължи Фишър.
Четири кратки сигнала. Н.
– Освен това няма нужда да бягаш от нас.
Едно кратко побутване. Е.
– Искаме само да проверим дали сървърът е невредим.
Късо. Дълго. Две къси. L.
– Няма да отнеме много време. След това ще си получиш парите.
Късо. Две дълги. Късо. Р.
Ричър събра буквите. STAY HELP. Остани. Помощ.
– Аз ли? – възкликна той. – Никъде няма да ходя. Не и докато не получа парите си.
……
Специалистът от Москва измина дванайсет-тринайсет километра в западна посока. Шофираше много внимателно – нито прекалено бързо, нито прекалено бавно. Дванайсет минути по-късно линкълнът спря пред крайната стая – онази, разположена най-далече от рецепцията – на мотел, досущ като този, в който бе отседнал Ричър. На фасадата грееше същата неонова реклама със същата митична птица. Дървената облицовка на фасадата бе същата. Автоматите за безалкохолни бяха същите. Дори прозорците и вратите се редуваха по същия начин. Тази сграда обаче бе построена във формата на правоъгълник, а не на буквата П. И имаше два пъти по-малко стаи. Когато руснакът го поведе към осемнайсета стая, Ричър видя, че в нея вече има някой. Жена на възраст между трийсет и пет и четиресет. Тя бе облечена със светла пола до коленете и блуза с прасковен цвят и лого на гърдите. Косата ѝ бе вдигната на стегнат кок. Лицето ѝ бе обикновено, но изражението ѝ бе сериозно, напрегнато. На голямата дървена маса пред нея имаше лаптоп. Дебел син кабел водеше до масивен еднометров шкаф с подсилени ръбове и стоманени колелца, разположен до стола ѝ. Тя е руската версия на Ръсти Ръдърфорд, предположи Ричър. Бяха я повикали, за да оцени състоянието на сървъра. Ричър похвали мислено ефективността на руснаците. Ричър погледна отвъд жената и масата с компютъра и установи, че стаята е много по-просторна от неговата. По-скоро бе апартамент. Имаше две врати, които водеха към две спални. Малка кухня. Дневна с канапе и телевизор. Човекът от Москва побутна Ричър напред. Другата жена от екипа мина покрай тях и изчезна в една от спалните. Фишър влезе последна. Тя остави на масата чантата със сървъра и си придърпа стол. Хвана Ричър за ръката и го настани на него.