Уолуърк не отговори веднага. Ричър го чуваше как драска с химикалка по лист хартия. Представи си го да подрежда замислено парченцата от пъзела. И да получава картина, която определено не му харесва.
– Добре – заяви Уолуърк след цяла минута. – Вероятно си прав. Разполагаме с малък интервал от време. Но ми се струва, че сме извадили късмет с това, че ти е дала телефона.
– Какво имаш предвид? – попита Ричър.
– Мисля, че си прав и наистина ще убият Фишър в мига, в който разберат, че ни е изпратила информацията. Но как ще го направят? Като следят телефона ѝ.
– Фишър никога не би използвала телефон, който ѝ е даден от руснаците.
– Разбира се. Тя е използвала чист телефон, с който се е сдобила специално за целта. Руснаците са го клонирали. Това бих направил аз на тяхно място. Много е лесно. Така ще разберат кога телефонът изпраща съобщение. Или провежда разговор. Но ние нямаме този проблем. Ти не ми изпрати снимката от нейния телефон, а ми позвъни от твоя.
– Току-що изпратихме съобщение от нейния телефон.
– Защо? На кого?
– Трябваше ни името на файла, за да проследим оригиналния документ. И да го сравним с другия. Изображението на екрана на телефона беше прекалено малко, не успяхме да прочетем името. Трябваше да го препратим на компютър.
Настъпи продължително мълчание. Ричър чуваше как Уолуърк върти химикалката в ръката си. После прозвуча пукот като от счупено стъкло.
– Поздравления, Ричър – каза Уолуърк. – Току-що уби Маргарет Фишър.
……
Сандс откара Ричър до мотела на руснаците, въпреки че Уолуърк го бе предупредил да не ходи там. Федералният агент обеща лично да изпрати кавалерията. Но после спомена задължителните бюрократични процедури. Нивата на достъп до информацията. Процедурите за съгласуване. Ричър знаеше какво означават тези термини. Забавяне. Затова той реши, че макар шансът да е минимален, трябва да провери дали Фишър е още в мотела и ако е жива, да предприеме съответните действия. Такива, които не изискват заповеди за обиск. Подписи. Каквито и да било разрешения.
От колите, паркирани в далечния край на сградата, нямаше и следа. Когато Ричър и Сандс спряха пред осемнайсета стая, видяха, че завесите на прозореца са дръпнати. Вътре нямаше никого. Сандс продължи и паркира шевролета пред рецепцията, след което двамата с Ричър влязоха вътре и се насочиха право към служителя зад гишето. А той се оказа трийсетинагодишен, с бейзболна шапка и сива тениска с избродирано на гърдите име Чък.
Сандс извади протрития портфейл от черна кожа.
– Федерални агенти – обяви тя. – Издирваме хората, отседнали в осемнайсета стая. Тук ли са?
– Бяха тук – отвърна Чък. – Наеха не само осемнайсета, но и петнайсета, шестнайсета и седемнайсета. Последните четири стаи в онова крило. Но си тръгнаха. Освободиха стаите преди броени минути.
– Споменаха ли къде отиват?
– Не, госпожо. Един от тях май не изглеждаше добре. Всъщност една от жените. Мисля, че беше болна или пияна.
Фишър, помисли си Ричър. Упоили са я, за да не им създава проблеми по пътя.
– Добре – каза Сандс. – Няма значение. Ще трябва да огледаме стаите.
– Няма проблем. – Чък взе четири ключа от таблото на стената и ги остави на плота пред себе си. – Само ги върнете, когато приключите.
……
Сандс и Ричър започнаха от осемнайсета, тъй като това бе стаята на Фишър. После се заеха с останалите. Всичките стаи се оказаха идеално чисти. Ричър провери на места, които не би трябвало да са толкова чисти. Но руснаците бяха замазали дори дупките от куршуми в рамката на една от вратите. Нямаше никакъв боклук. Нищо. Нито нещо забравено случайно, нищо нещо, скрито от Фишър. Ричър погледна под матраците, между сгънатите кърпи, в шкафовете, чекмеджетата, гардеробите. Провери на всяко място, за което бе чувал по време на службата си във Военната полиция. Дори пусна гореща вода в баните, в случай че Фишър е оставила съобщение върху някое огледало. Не откри абсолютно нищо.
– Nada! Нищо! – обяви Сандс, когато приключиха с петнайсета стая. – Какво ще правим?
– Ще звъннем на Уолуърк – отвърна Ричър. – Ще проверим дали той не е научил нещо ново.
Двамата се върнаха на рецепцията, за да оставят ключовете, и тъкмо се канеха да тръгнат към колата, когато Чък им направи знак да се приближат.