Сперански едва овладя желанието си да разбие телефона на милион парченца. Това беше най-омразната част от оперативната работа. Да получава заповеди от безгръбначни кретени, които по цял ден работят на бюро. Които никога не са рискували живота си на предната линия, а пращат други да го правят. И които са прекалено малодушни, за да се възползват от възможността – възможност, която се явява веднъж в живота! – да разгромят врага дори когато съдбата им я поднася наготово.
Сперански отново поднесе телефона към ухото си.
– Трябва пак да се свържеш с тях. И то веднага. Да ги убедиш, че наблюдението и чакането не са опция. Онова, което търсим, може никога да не се покаже. Това е самата истина. А дори да го направи, може да не е опасно. Това също е вярно. Но всичко това няма значение. Ако онези от ФБР не го открият тук, как ще постъпят? Ще се откажат? Не. Ще продължат да търсят. Ще стигнат до самия източник. И може да го направят, преди да приключим нашата мисия. Което е равносилно на катастрофа за нас. А да стигнат до източника, след като приключим мисията, би означавало краят на… нашия агент. Което очевидно няма да позволя да се случи.
– Разбирам. И съм съгласен. Но Центъра се притеснява случаят да не добие публичност. Да не привлече внимание. Да не разкрие плановете ни.
– Кажи им, че няма такава опасност. Външната намеса бе еднократно явление. Случаен минувач, скитник, бивш военен полицай, който се досетил какво става и се намесил. Няма да го направи отново. Ченгетата го посъветваха да напусне града.
– Откъде знаеш?
– Живея в този град вече повече от петдесет години. Имам източници.
– Надеждни ли са?
– Получавам информация директно от полицейското управление.
– Това е добре. Ами ако Скитника не напусне града?
– Тогава ще взема мерки.
– Както направи с онази журналистка ли?
– Именно.
– Добре. Ще говоря с тях. Ще се опитам да ги убедя да подновим поне наблюдението.
– Не е достатъчно. Трябва да приберем Ръдърфорд, и то бързо. Шефовете не разбират колко усилия положихме, за да разпалим тази масова истерия. Използвах всичко. Местна преса. Слухове. Цяла армия от ботове в социалните медии. Засега всичко е наред, но това няма да продължи дълго. Балонът ще се спука. Нещо друго ще се случи и ще прикове вниманието на хората. Ръдърфорд трябва да изчезне, докато всички в града го мразят.
……
Ръдърфорд поведе Ричър към любимия си ресторант. Той се намираше на приземния етаж в бизнес център на главната улица, само на три преки от кафенето. Ричър не остана очарован от екстериора, но трябваше да признае, че дизайнерът е свършил чудесна работа вътре. Цветовата схема следваше стила от петдесетте години и изобилстваше от хром, а всички сепарета от двете страни на салона имаха собствени миниатюрни джубоксове. На задната стена бе монтиран старомоден обществен телефон, а централната част на помещението бе заета от цяла редица маси за четирима с пластмасови плотове. Страничните стени бяха покрити с огромни рисунки на автомобили, все кабриолети. Кадилаци и шевролети. Тюркоазени и розови. Които профучават по живописни магистрали или стоят паркирани край заснежени планини и кристално чисти езера, а край тях щастливи семейства си устройват пикник или играят футбол.
В ресторанта нямаше други клиенти, затова Ричър и Ръдърфорд се настаниха в едно сепаре по средата на дясната редица. Над масата им бе окачен тюркоазен шевролет. От мястото си Ричър можеше да държи под око вратите към улицата и кухнята. Миг по-късно се появи сервитьорка. Тя се усмихна на Ричър, но бързо помръкна, когато видя кой му прави компания. Ричър поръча два чийзбургера и кафе. Ръдърфорд си поръча един бургер. Двамата мълчаха, докато сервитьорката донесе кафетата им.
– Видя ли как ме изгледа тя? – попита Ръдърфорд и побутна чашата си настрани.
– Аз също бях доста непопулярен в определени среди преди време – отвърна Ричър. – Но защо целият град те мрази? Какво си направил?
– Нищо.
– Добре – съгласи се Ричър, – а какво не си направил?
– Предполагам, че големият ми грях е, че не положих достатъчно усилия да отхвърля всякаква съпричастност с кашата, в която се забърка градът.
Ричър се сети за неработещите улични светофари и полицейски компютри.
– Да не би да отговаряш за общинските финанси? Да не би да си счетоводител в кметството?
– Не – отвърна Ръдърфорд и се облегна на канапето в сепарето. – Как ти хрумна това?
– Нищо в този град не работи. Обикновено причината е неплатени сметки.
Ръдърфорд се усмихна за пръв път, откакто Ричър го бе срещнал.