– За целта са нужни две неща. Първото се нарича бекъп, чисто, незаразено с компютърни вируси копие на данните. И компютърен специалист, който да ги инсталира отново.
– И градът не разполага е компютърен специалист?
– Вече не. Въпросният специалист бях аз. Но шефовете ме уволниха.
– Защото не си направил резервно копие?
– Донякъде. Но нещата са по-сложни… Непрекъснато повтарях на шефовете, че се нуждаем от система, която да ни защити от хакерски атаки, а също и от резервно копие на цялата информация, ей така, за всеки случай. Повтарях, че градът ни е лесна мишена. Това обаче бе свързано с големи разходи и общината отказа да отпусне необходимите средства. Трябваше да напусна още тогава. Но аз харесвам града… или по-точно, харесвах го.
– С други думи, не си взел нужните мерки за сигурност и сега това рефлектира върху теб?
– Не. – Ръдърфорд затвори очи за миг. – Направих нещо още по-глупаво.
……
Изминаха двайсет и пет минути, а телефонът на Наташа още не бе звъннал.
Сградата на мотела бе ниска и продълговата, с кафява дъсчена фасада. Беше разделена на деветнайсет секции. Офис в източния край с вход, покрит с навес, и ниша за автоматите за лед и напитки. Следваха осемнайсет стаи, всяка с врата и прозорец, които започваха от офиса и стигаха до западния край на сградата. Екипът на Наташа се бе настанил в стаите от петнайсета до осемнайсета. Бяха оставали петнайсета свободна, за да послужи като буфер между тях и евентуални гости в четиринайсета. Все пак стените бяха прекалено тънки. Василий и Анатолий, двамата от събърбъна, бяха в шестнайсета, Иля и Петя в седемнайсета, Наташа и Соня в осемнайсета.
– Защо не ни казват нищо? – възкликна Василий. – Как можем да изпълним заповедите, ако не получим такива?
– Ами ако вече са изпратили нови нареждания? – попита Соня. – Но не на нас, а на друг екип. И ако са решили да се отърват от излишните свидетели?
– Престани! – скастри я Наташа. – Звучиш параноично!
– Така ли? – отвърна Соня. – Помисли само. Знаят къде сме. Знаят, че сме всички заедно. Това допълнително ги улеснява.
Иля, който лежеше на канапето, изохка и отвори очи.
Василий отиде до прозореца.
– Чисто е. Засега.
Изминаха четиресет минути. Телефонът на Наташа звънна най-после.
……
Ричър отхапа от първия си бургер.
– И каква глупост си направил?
– Опитах се да оправя всичко сам – поклати глава Ръдърфорд. – Разработвах система за откриване и неутрализиране на кибератаки. Нарекох я "Куче пазач". Онази приятелка, която споменах. От ФБР. Тя ми помагаше. Искаше да я кръстя "Цербер". Ако системата дадеше добри резултати, щяхме да я пуснем на пазара заедно. Щяхме да направим състояние.
– Предполагам, че системата не е проработила.
– Точно така. Нито тя, нито резервната база данни, която се опитвах да създам. Въпреки това за всичко обвиниха мен. Което е толкова несправедливо. Никой от онези типове, които ме уволниха, няма представа срещу какво бях изправен. Много кибератаки са спонсорирани от различни държави. Те разполагат с огромни халета, пълни с хора, които не се занимават с нищо друго освен с хакерство. Ресурсите им са неограничени. От другата страна на барикадата съм аз самичък и се опитвам да сглобя компютърна система от стари части, които намирам където ми попадне.
– Като Давид и Голиат. С тази разлика, че в случая е спечелил Голиат.
– Именно. Но ако се замислиш, ще стигнеш до извода, че това е логичната развръзка.
– Колкото логично или нелогично да са се развили нещата, ти пак си оставаш без работа. И всички те мразят. Да, градът ви е хубав, но не е единствен на този свят. Защо не заминеш някъде за известно време?
– Може и да го направя. Но после. Първо трябва да изчистя името си.
– Как?
– В стария ми лаптоп има документи, които доказват, че съм невинен. Наех адвокат и изпратихме призовка до градските власти да предоставят лаптопа. Така мога да докажа, че съм предупреждавал шефовете, а те не са ми обръщали внимание. Има и още нещо. Един мръсник разпространява слухове, че аз съм пуснал вирус в компютърната мрежа. Твърди, че не съм качил актуална версия на противовирусната защита, докато съм бил извън града, а после съм отворил заразен имейл. – Ръдърфорд завъртя очи. – Не мога да повярвам! Та нали аз въведох политиката за постоянна актуализация на софтуера! Обзалагам се, че тъкмо той е пропуснал да качи новата версия на програмата. Получа ли си лаптопа, ще го докажа.
– Ръсти, възхищавам се на духа ти, но сигурен ли си, че това е най-добрият начин на действие? Това ще бъде пирова победа, на която няма да си в състояние да се насладиш, защото някой бандит ще те натика на задната седалка на автомобила си.