– Полицаят беше категоричен, че това не е бил сериозен опит за отвличане. А и кой би ме отвлякъл? За какво? Не съм богат. Нямам прочути роднини. Не знам никакви тайни. Не съм спал с чужди жени…
– И все пак някой е изпратил онези типове по петите ти. При това не за да те покани на чай с бисквити.
– Разсъждавах върху това. Не познавам никого от тях. Следователно и те не ме познават. Може да са ме сбъркали с някого.
– Чувал ли си за едно ново изобретение? Нарича се фотография. Казват, че вече и мобилните телефони могат да правят снимки.
– Разбрах, разбрах… Но да наемат шайка бандити, за да ме отвлекат някъде и да ме пребият? Защо да го правят? И дори всички в града да смятат, че аз съм виновен за хакерската атака, има ли някой пострадал? Това е просто масова истерия. Вестниците, социалните медии, хората говорят пълни глупости. Разправят как училищата щели да затворят врати. Как половината коли на полицията щели да отидат за скрап. Цените на бензина щели да скочат двойно. Общинската управа щяла да увеличи работното време на служителите и да ги лиши от служебни телефони. Че кой днес не разполага с неограничени минути? Вярно, справките в градския архив стават доста по-бавно, което малко ни излага, но не сме единствените. Много градове се сблъскват с подобни проблеми. Те обаче не са причина за престъпления. Ако системите заработят до края на месеца, когато се изплащат заплатите, всичко ще бъде наред. Каквото и да си говорят хората дотогава.
– От колко време компютрите ви са блокирани?
– Две седмици.
– До края на месеца остава една седмица. Градът не разполага с резервно копие на базата данни. Ако кметът и останалите решат да започнат от нулата, това ще им отнеме доста време, сам го каза. Освен това не разполагат с компютърен специалист. Което е сериозен проблем.
– Но градът няма да започне от нулата. Ще плати. Не ти ли казах? Сделката е почти уредена.
– Подобно плащане ще остави голяма дупка в някоя банкова сметка. Кметът едва ли ще остане доволен.
Ръдърфорд поклати глава.
– Парите ще дойдат от застрахователната компания. Вече изпратиха човек, който да поеме преговорите и да се опита да намали сумата. Може да е онзи застраховател, с когото си дошъл в града. Дори застрахователната компания да плати цялата сума, не мога да си представя, че една голяма корпорация ще пожелае смъртта ми.
По-дружелюбната от двете сервитьорки взе празните им чинии.
Ричър отпи от кафето си.
– Спомена, че си разработвал някаква нова система, която засича хакерски атаки и ги предотвратява. Системата ти се е провалила, ясно е. Но въпреки това не може ли да ти помогне по някакъв начин? Помисли си за войник, който носи бронирана жилетка. Той би трябвало да е неуязвим, но се появява нов вид патрон, който пробива жилетката. Жалко за войника, защото вече е мъртъв, но все пак специалистите могат да научат много. Калибъра на куршума. От какъв материал е изработен. Имал ли е кух връх. И така нататък. Това впоследствие им помага да вземат решения.
– И аз разсъждавах в тази насока. На това се надявах. Проверих, при това безброй пъти и… нищо. Не извадих късмет. Изпратих копие на моята приятелка. Тя също работи по въпроса, разполага с повече ресурси от мен, но резултатите не са обнадеждаващи.
Ричър остави няколко банкноти на масата и се измъкна от сепарето. Дружелюбната сервитьорка прибра телефона в джоба на престилката си, пристъпи към тях и попита може ли да поговори с Ръдърфорд. Нуждаеше се от помощта му. Гласът ѝ твърдеше, че е нещо, свързано с компютри, но езикът на тялото подсказваше, че става въпрос за друго. Ричър се усмихна. Бе установил, че хората реагират на кризите по два начина. Едните се залавят да решат проблема, а другите се опитват да докажат, че вината не е тяхна. Ричър харесваше първия тип хора. По всичко изглеждаше, че Ръдърфорд е от тях.
Ричър излезе навън. Застана встрани от витрината, за да остави Ръдърфорд насаме със сервитьорката. От сенките излезе мъж. Беше висок метър и осемдесет и два-три. Очите му бяха хлътнали дълбоко в бледото му небръснато лице. Бе обул стари работни ботуши, под чиято прокъсана кожа се виждаха стоманени бомбета. Джинсите му бяха ужасно мръсни, а върху тясната си черна тениска непознатият бе облякъл масленозелено яке. Вероятно от армейските излишъци, помисли си Ричър. Италианско, ако се съдеше по нюанса на зеленото.
Мъжът пъхна ръка в джоба на якето и насочи нещо твърдо и цилиндрично към гърдите на Ричър.
– Мърдай! – нареди той. – Тръгвай натам!