5.
Сперански седеше в дневната и четеше вестник, когато кодираният телефон иззвъня отново.
– Добри новини – каза гласът от другия край на линията. – Центъра даде съгласие. Екипът продължава с мисията. Вече са установили контакт.
– Отлично – отвърна Сперански. – Къде?
– В един ресторант точно срещу сградата, в която живее Ръдърфорд.
– Могат ли да го отведат? Какъв е планът?
– Не бива да действат вътре в заведението. Налага се да изчакат. Да ги отведат, когато излязат.
– Тях?
– Точно така. Ръдърфорд и Скитника.
Сперански замълча за момент. Да ни би човекът му в полицията да го бе излъгал? Или не се бе справил с един елементарен разпит?
– Появиха се заедно – продължи гласът. – Откъм Съдебната палата. Вероятно са били освободени по едно и също време и са се заприказвали.
Това звучи като предположение, помисли си Сперански. А той не обичаше предположенията. Може би бе време да подложи на проверка лоялността на своя човек в полицията. Или неговата компетентност. А може би и двете. Да. Определено трябваше да го направи. Но всяко нещо е времето си. Първо трябваше да се справи с настоящата ситуация. Провалеше ли се, останалото нямаше да има никакво значение.
– Ще ги пипнем навън, така ли? – попита Сперански.
– В една странична уличка – отвърна гласът. – Тя, доколкото разбрах, се намира точно до ресторанта. Сигурно си я виждал. Ще ги подмамят там. Ще блокират входа ѝ с джипа, за да избегнат евентуални свидетели. И ще ги прострелят с тейзърите.
Сперански не бе виждал въпросната уличка. Но си представи мястото. Реши, че е подходящо. Планът бе прост, но понякога това е за предпочитане. Щеше да бъде чудесно, ако спипат и Ръдърфорд, и Скитника. Защото Сперански не можеше с пръст да пипне Ръдърфорд. Не биваше да оставя рани и белези, не биваше да оставя следи, които да породят подозрение по време на аутопсията. Затова Сперански разчиташе да уплаши Ръдърфорд. Но със Скитника можеше да прави каквото си пожелае. Това несъмнено щеше да развърже езика на Ръдърфорд.
А Сперански щеше да се забавлява.
Трябваше да повика икономката си и да ѝ нареди да подготви помещението с генератора. Или най-малкото, да почисти инструментите. Стените и подът вероятно можеха да почакат.
……
Ричър погледна мъжа, който стоеше срещу него с издут джоб на якето си, и не каза нищо.
– Влизай там! – посочи към страничната уличка със свободната си ръка мъжът. – По-живо! Отстъпи назад! Веднага! Ще ти кажа кога да се обърнеш!
– Закъде си се разбързал? – попита Ричър. – Това е сериозно решение. Нуждая се от повече информация. Да започнем с отговора на въпроса защо трябва да вляза в тази уличка?
– Защото аз ти казвам.
Ричър поклати глава.
– Това не е основателна причина. Тъкмо обратното. Само преди секунда, точно преди да си отвориш устата, съществуваше вероятност сам да свърна натам. Ей така, по чиста случайност. Макар и неголяма вероятност. Ако случайно покрай нас минаваше някой гениален математик, щеше да изчисли шанса да тръгна натам. Щеше да се окаже, че той е нищожен, но все пак съществуващ. Докато сега ти, дори да измислиш нов дял от математиката, пак няма да получиш достатъчно малка стойност.
Мъжът пристъпи от крак на крак.
– Добре. Какво ще кажеш за тази математическа формула: Върви или ще те застрелям?
– Това също не е основателна причина. Ако искаш да тръгна натам, трябва да посочиш причина, която изключва желанието ти да ме застреляш на улицата. Всъщност, ако искаше да ме застреляш, щеше да си го направил вече. Освен това, за да ме застреляш, ще ти трябва оръжие.
– Имам си – отвърна мъжът и разтвори полите на якето си. – И то сочи право към теб.
– Това в джоба ти оръжие ли е? Така ли? Нямах представа. И какво по-точно?
Онзи отвори уста, но не каза нито дума.
– Пистолет или револвер?
Мъжът не отговори.
– Трийсет и осми или четиресет и пети калибър?
Отново мълчание.
– Извади го. Покажи ми го. Може да научиш нещо.
Мъжът не помръдна.
– Нямаш никакво оръжие. Добре, всичко е наред. Можеш да си признаеш. Разбираш ли обаче, че играта свърши? Ето истинския ти проблем. Вече знаеш, че не можеш да ме накараш да изпълнявам заповедите ти. Затова се преструваш, че имаш оръжие. Само че нямаш. Ето моето решение. Ще отклоня поканата ти. И ще ти дам избор. Кажи ми кой те изпраща и защо искаш да вляза в уличката, и ще те оставя да си тръгнеш. В противен случай… Имаш ли телефон?
Мъжът не отговори.
– Ако имаш телефон и решиш да не отговориш на въпроса ми, съветвам те да го извадиш. И да набереш 911. При това веднага. Защото ще те хвърля през онази витрина, а ти не искаш кръвта ти да изтече на пода.