– Никой няма да набира 911 – прозвуча друг мъжки глас зад гърба на Ричър.
– И ако някой ще бъде хвърлен през онази витрина, това ще бъдеш ти – обади се втори глас.
Ричър се обърна и видя от сенките да излизат двама мъже. И двамата бяха високи над метър и осемдесет, с бръснати глави и големи буйни бради. Бяха облечени в мръсни гащеризони и бяха скръстили масивните си като на горили ръце пред широките си гърди. Ричър си ги представи да мъкнат по цял ден огромни гуми в някой автосервиз.
– Разбираш ли защо не обичам тъмните улички? – попита Ричър. – Те привличат плъхове. Има ли още? Ако има, по-добре да излязат още сега. Не знам какво си мислиш, но тези две торби лой определено няма да свършат работа.
– Ние сме трима – заяви първият мъж, извади ръката си от джоба и я сви в юмрук.
Ричър го сграбчи за ухото, завъртя го рязко и го блъсна към другите двама с такава сила, че мъжът се удари в тях и падна в краката им.
– Не си в нашата категория, затова по-добре да останеш там, където мога да те виждам.
Ричър изчака по-едрите мъже да помогнат на приятеля си да се изправи на крака. Те го вдигнаха от земята и застанаха от двете му страни. Подсъзнателен стремеж да закрилят най-слабия в групата? Или най-обикновена глупост? Ричър не знаеше отговора. Каквато и да бе причината, тримата бяха позиционирани по изключително нелеп начин. Трябваше да се разпръснат. Да оформят триъгълник. Да умножат заплахата. Да разположат по-едрите типове във външните ъгли. Да напреднат едновременно. Да атакуват едновременно. Тогава, дори Ричър да успееше да ги блокира, вниманието му щеше да бъде ангажирано изцяло с тях. И по-дребният нападател щеше да остане свободен. При това в центъра на атаката. Така щеше да получи възможност да стане герой.
– Предполагам, че възнамерявате да ми предадете някакво съобщение – въздъхна Ричър. – Кажете ми какво гласи то.
Двамата по-едри типове се спогледаха и онзи, който първи се бе обадил, пристъпи напред.
– Знаем какво правиш – каза той. – Откажи се. Прибери се у дома. И отведи шефа си със себе си.
– И кой е моят шеф?
– Онзи, с когото дойде.
– Аха. Очевидно имаме сериозен проблем. Знаете ли защо? Ако смятате, че той е шефът ми, това означава, че работя за него. Ако съм тук по работа, би трябвало да получавам пари за нея. Но ако спра да работя и си тръгна, няма да си получа парите. Ще загубя. Вие все едно се опитвате да вземете пари от джоба ми. А знаете ли какво се случва с хората, които се опитват да го направят?
Брадатият тип погледна приятеля си, но не отговори.
– Подробностите се различават, но крайният резултат винаги е един и същ. Продължителен престой в болница. Но днес е щастливият ви ден. Ще ви дам възможност да се измъкнете от обичайното наказание. Кажете ми кой ви изпрати и сме квит.
– Не можем.
– Искате да ме ядосате ли? – възкликна Ричър. – Много се дразня, когато някой се изразява неправилно. Разбира се, че можете да ми кажете. Просто не искате. Но въпреки това ще ми кажете. След като ви насърча по съответния начин.
Ричър се пресегна рязко, сграбчи по-дребния мъж и го дръпна напред. Така промени разположението им и ограничи възможностите им за действие.
– Да опитаме отново – каза Ричър. – Кой ви изпрати?
Никой от тримата не отговори.
Ричър изви на сто и осемдесет градуса ръката на по-дребния мъж и го стисна здраво за китката.
– Знаеш ли какво означава фрактура с ъглова деформация? Костите на децата са по-меки и еластични и понякога не се чупят докрай. Просто се огъват. Защото младите хора имат по-гъвкава костна структура. Но с възрастта тя става по-крехка и чуплива. Костите вече не се огъват, а се чупят. Вашият приятел тук не е дете, но не е и стар. Питам се колко ли ще издържат костите му, преди да се счупят?
Ричър започна да натиска. Мъжът закрещя. Повече от страх, отколкото от болка, каза си Ричър предвид ограничената сила, която прилагаше. Нито за миг не изпускаше от поглед двамата си противници. Времето им изтичаше. Най-добрата възможност щяха да получат, когато дребосъкът паднеше на земята. Тогава те можеха да се хвърлят едновременно срещу Ричър и да го притиснат към стената, да приковат ръцете му към нея и – ако извадят късмет – да подкосят краката му.
Те обаче не помръднаха.
Ричър продължи да огъва ръката. Дребосъкът закрещя по-силно и се повдигна на пръсти. Приятелите му трябваше да атакуват, дори той да не паднеше на земята. Телата на четиримата щяха да се сплетат на кълбо и приятелят им можеше да пострада, но все пак това бе най-добрият им шанс.
Те обаче не помръднаха.
Ричър продължи да огъва ръката. Дребният тип закрещя още по-силно и се повдигна на върха на пръстите си. Брадатият тип вдясно от Ричър пристъпи напред. Бавно. И сам. Ричър вдигна дясната си ръка, за да стисне кльощавия за врата и да завърти главата му така, че да следи движенията на по-едрия. Изчака главите на двамата да се озоват на няколко сантиметра една от друга. После заби левия си юмрук в слепоочието на кльощавия и използва главата му като топка за боулинг, за да събори по-едрия. Пусна дребосъка и двамата му противници се свлякоха на земята. Ричър отскочи назад, вдигнал лакът, в случай че последният нападател реши да се намеси. Той обаче не помръдна. Стоеше като вцепенен с отворена уста и протегнати безпомощно масивни ръце.