Следващото обаждане дойде от телефона за еднократна употреба. Беше съвсем кратко. От човек, който се намираше сравнително близо, за да докладва. Първо съобщи фактите, после изказа мнение. Сбито и ясно. Точно както Сперански обичаше. Но този път Сперански не остави без отговор получената информация, а даде нареждания. И когато минути по-късно телефонът иззвъня отново, Сперански знаеше какво ще чуе:
– Обажда се Марти. Имам нещо, което може да ви заинтересува.
……
В мазето на Съдебната палата имаше четири килии. Всичките бяха празни, ако не се броеше тази с Ричър. Той нямаше представа дали това е нормално. Може би престъпността в града бе на доста ниско ниво. А може би ченгетата не успяваха да заловят престъпниците. Или пък настоящата ситуация ги караше да избягват попълването на формуляри и писането на доклади на ръка. Каквато и да бе причината, Ричър бе доволен от резултата. И бездруго трябваше да пренощува някъде, а съдбата му бе поднесла вариант, който нямаше да го натовари с излишни разходи. Той свали якето си и го сгъна като възглавница. После легна на металната пейка, затвори очи и в главата му зазвуча музиката на Хаулин Улф, последван от Меджик Слим. Ричър отпусна по две песни на всеки, след което преброи до три и потъна в сън. Събуди се точно в седем сутринта, но остана да лежи още час, за да обмисли приоритетите си за деня. И тогава чу стъпки. Бързи и леки. Ричър отвори очи и видя жена в полицейска униформа, която не познаваше. Тя бе висока около метър и седемдесет и три-четири, а фигурата ѝ подсказваше, че е в състояние да пробяга маратонска дистанция преди закуска, без изобщо да се измори. Черната ѝ коса, гъста и лъскава, бе вързана на опашка, а усмивката ѝ бе топла и дружелюбна. Фамилното ѝ име бе изписано върху табелката на униформата ѝ. Рул.
– Добро утро! Време е за ставане! – Полицай Рул отключи вратата на килията и подкани с жест Ричър да излезе. – Разследващият иска да ви види.
– Гудиър? – попита Ричър, без да помръдне.
– Не, нов е – сви рамене Рул. – Дори не го познавам. Пристигна току-що. Сигурно е от друго управление.
– Да предположим, че се срещна с него – каза Ричър и се изправи. – А после какво?
– От него зависи. И от Гудиър.
– Някакви новини за онези идиоти, които ме нападнаха?
– Те… новият разследващ разполага с по-точна информация.
– Имате ли идея защо го направиха?
– Сам казахте – усмихна се Рул. – Защото са идиоти.
– Кои са те?
– Местни отрепки. Не бива да се притеснявате. – Рул замълча и впери поглед в Ричър. – Макар че, като ви гледам, едва ли се притеснявате от някого.
– Не е точно така – отвърна той, взе якето си и излезе от килията. – Онзи ден влязох в спор, воден от грижа за благополучието на група млади музиканти, и…
– Нямах това предвид – каза Рул, хвана Ричър за лакътя и го поведе към коридора. – И мисля, че ме разбрахте.
……
Новият разследващ накара Ричър да го чака точно половин час. Минута повече от едно просто число. И минута по-малко от следващото. Ричър остана разочарован.
Мъжът бе облечен в черен костюм е бяла риза и тясна вратовръзка в бургундско червено. Беше по-възрастен от Гудиър, това беше извън съмнение, но с колко, трудно можеше да се прецени. Поне с десет години, предположи Ричър. От друга страна, лицето на непознатия бе месесто – изглаждаше бръчките, – но без да провисва. По главата му нямаше и косъмче, но тя изглеждаше обръсната току-що, което не позволяваше на Ричър да различи линията на косата му. Мъжът бе слаб и строен. Изглеждаше в добра форма, без да се набива на очи.
Той седна до масата. Извади черен бележник от джоба на сакото и подкани Ричър да стане от пода и да се разположи срещу него.
– Казвам се Уолуърк. Прекалено рано е за мен, никак не обичам да ставам сутрин, затова да се залавяме за работа. Защо нападна онези мъже снощи?
– Къде е Гудиър? – попита Ричър.
– Тук някъде – отвърна Уолуърк. – Но аз поех случая. Затова ми кажи кой започна боя пред ресторанта.
– Онези тъпаци – отвърна Ричър и скръсти ръце. –Дадох им шанс да се оттеглят. Не съм виновен, че се оказаха прекалено глупави, за да го приемат.
– Защо те нападнаха?
– Вие разследвате. Вие трябва да откриете причината.
– А ти не се сещаш, така ли?
– Освен глупостта им?
– Добре. Искаш да приема, че става въпрос за напълно случайно, непровокирано нападение?