– Непровокирано, да. Случайно, не. Смятаха, че работя за някакъв застраховател. Опитаха се да ме сплашат, да ме накарат да го зарежа.
– И защо го направиха?
– Вие разследвате.
– Добре. Не ми помагай. Помогни обаче на себе си. Чуй ме внимателно. Току-що се върнах от болницата. Онези типове здравата са пострадали. Няма да могат да работят известно време. Всъщност няма да са в състояние да правят почти нищо. И не са никак доволни от това. Търсят начин да си отмъстят. Дори смятат да повдигнат обвинения.
– Нека го направят. Обвиненията няма да издържат.
Уолуърк сви рамене.
– Може би да, а може би не. Но при всички случаи това означава съдебен процес. Няма друг начин. А местните съдилища са затрупани с работа. Ще мине доста време, преди делото да влезе в съдебната зала. Междувременно ще те оставят в ареста. Не забравяй и съдебните заседатели, които ще бъдат все местни. Смяташ ли, че ще им допадне идеята в града им да се появи някакъв хулиган и да пребие трима техни съграждани? И още нещо. Онези тримата са наели професионален фотограф, който е направил много снимки. На тях се виждат отоци, порязвания… С две думи, грозна гледка.
– Те и преди това не бяха големи красавци.
– Не споря. Но я си представи, че сред съдебните заседатели има няколко майки? Как ще реагират те, ако допуснат, че подобно нещо може да се случи със синовете им? Поемаш голям риск.
Ричър не отговори.
– Разбира се, нещата могат да се развият и в съвсем друга посока. Вероятно бих могъл да разубедя онези тримата. Да ги накарам да се откажат от идеята за повдигане на обвинения. Но направя ли го, ще трябва да получа нещо в замяна.
– Например?
– Става въпрос за предишния инцидент. Онзи, в който е замесен и Ръсти Ръдърфорд. У Гудиър е останало усещането, че не си бил напълно откровен с него. Кажи ми истината и ще те измъкна от тук.
– Някакви типове се опитаха да отвлекат Ръдърфорд, аз им попречих. Това е всичко. Какво повече има за разказване?
– Проследил си Ръдърфорд, докато е вървял по улицата, нали така?
Ричър кимна.
– Видя ли го да изпуска нещо? Да хвърля нещо в кошче за боклук или в улична шахта?
– Не.
– След като ти се намеси, той опита ли се да скрие нещо преди появата на полицаите?
– Не.
– Става въпрос за много малък предмет – ключе или флашка.
– Нищо не е крил.
– Видя ли го да пуска писмо в пощенска кутия?
– Не.
– Сигурно сте разговаряли в ресторанта. Ръдърфорд спомена ли, че е наел складово помещение или банков сейф?
– Не.
– Пътувал ли е някъде напоследък?
– Не. Но спомена, че ще замине за няколко дни на риболов в Нова Скотия, където има къща в планините. Когато извади портфейла си, за да плати за вечерята, видях, че държи в него мексикански паспорт. А също и самолетен билет, плюс цяла пачка песо.
Уолуърк затвори бележника си.
– Шегуваш ли се с мен, господин Ричър?
– Че защо не? Ти се шегуваш с мен от самото начало, господин полицай. Или трябва да кажа агент?
Уолуърк не отговори.
– Издаде те до голяма степен костюмът – продължи Ричър. – Донякъде въпросите. Но най-вече обувките.
Уолуърк неволно сведе поглед към краката си.
– Обзалагам се, че струват три пъти повече от обувките на Гудиър – каза Ричър. – Въпреки това залагам хиляда долара, че той не би разменил своите обувки за твоите. Дори да са неговият размер, дори да са чисто нови. Погледни ги само. Подметката е толкова тънка. Няма свободно място около върховете на пръстите. Кожата е прекалено фина. Никое ченге в света не би носило подобни обувки.
Уолуърк издиша бавно и продължително.
– Знаех си, че е грешка. Прочетох досието ти от армията. Исках да бъда откровен с теб от самото начало, но шефката не ми позволи и настоя да прибягна до този маскарад. Знам, че сега ще бъде много по-трудно да ми се довериш, но погледни на ситуацията от този ъгъл… Мога да си тръгна още сега. Да отрека всичко. Да заявя, че никога не съм разговарял с теб. Но няма да го направя. Ще ти кажа истината.
Уолуърк извади портфейла си, измъкна от него ламинирана служебна карта и я остави на масата до бележника си. В средата ѝ имаше синьо-бял орел, който стискаше тринайсет стрели в ноктите на единия си крак. В другия държеше маслинова клонка с тринайсет листенца. Имаше и герб с планини отляво и вода отдясно. Във външния периметър около емблемата бяха изписани думите: Министерство на вътрешната сигурност, САЩ. А под нея: Джеферсън Уолуърк, специален агент, Агенция за инфраструктурна сигурност.
– Това съм аз – каза той.
– Какво всъщност те интересува? – попита Ричър.
– Хакерската атака срещу града. Чу ли за нея?