Ричър кимна.
– Има два начина програма от типа рансъмуер да проникне в която и да било компютърна мрежа. Или през интернет, или през устройство, което е физически свързано с нея. Флашпамет, хард диск или нещо подобно.
– Ръдърфорд не го е направил.
– Сигурен ли си?
– Нали си чел досието ми. Знаеш, че бях във военната полиция. Там се развива добър усет към хората. Разговарях с Ръдърфорд, прекарах известно време с него. Не го е направил.
– Може и да си прав. Всъщност надявам се да си прав. Но тъй като не разполагаме с доказателства, това си остава само възможност или предположение, което трябва да приема или да отхвърля.
– Тогава говори с Ръдърфорд. Погледни го в очите и го попитай. Уличи го в лъжа или му помогни да изчисти името си.
– Иска ми се да можех да го направя.
– Защо не?
– Ами ако е замесен? Ще се свържем е него, а той ще предаде информацията на своите съучастници и те ще прекратят преговорите със застрахователната компания. Информационната система на града ще остане заключена за вечни времена. След което хакерите ще се скрият дълбоко в дупката, от която са изпълзели, и няма да имаме никакъв шанс да ги пипнем. Възможно е съучастниците на Ръдърфорд да го следят тайно и да разберат за срещата ни. Резултатът ще бъде същият.
– Какво ще правите тогава?
– Другата възможност е да следим интернет. И да стискаме палци нещо да изскочи. А дотогава ще те помоля да не казваш нищо на Ръдърфорд. Или на когото и да било. Разчуе ли се, това може да има много сериозни последствия.
– Ръдърфорд е изгубил работата си. Целият град го мрази. Едва не го отвлякоха. Нямам никакво намерение да го излагам на опасност.
– Добре. Благодаря. А сега, преди да си тръгна, трябва да ти предам послание от Гудиър. Онова предложение от типа услуга за услуга. Как да убеди онези тримата да не повдигат обвинения? Идеята беше негова. Аз просто се възползвах от нея. Гудиър иска от теб да направиш нещо.
– Какво?
– Да напуснеш града. Още тази сутрин. Всъщност… веднага. Уредил е кола, която те чака отвън. Ченгетата ще те откарат до магистралата. Освен това Гудиър иска думата ти, че няма да се върнеш.
– Ами ако не замина?
– Стига бе, Ричър! Вчера сам си искал да те откарат до магистралата!
– Това беше вчера. Междувременно градът започна да ми харесва.
– Гудиър ти прави добро предложение, Ричър. Пристигнал си тук преди по-малко от двайсет и четири часа, а вече си замесен в две улични сбивания.
Той се замисли за миг върху предложението. Трябваше да вземе предвид и как ще се отрази решението му върху Ръдърфорд. В един идеален свят Ричър щеше да открие кой е изпратил онези главорези пред ресторанта. Нямаше да е справедливо някакви обикновени бандити да платят цената за случилото се. От друга страна обаче, в града нямаше автогара. Нямаше и голям поток от камиони, чиито шофьори най-често вземаха стопаджии. В наши дни все по-малко хора се осмеляваха да качат непознати в колите си. Особено непознати с габаритите на Ричър.
– Добре – съгласи се той. – Ще си тръгна. Тази сутрин. Но имам две условия.
– Няма шанс да изкараш някой долар. Да сме наясно от самото начало.
– Не става въпрос за пари, а за нещо съвсем друго. Онези идиоти ме нападнаха, защото смятаха, че работя за застрахователен агент. Това трябва да е младежът, който вчера ме докара до тук. Отседнал е в хотел някъде в града. Нюйоркчанин. Млад. Двайсетинагодишен. Едва ли ще ви бъде трудно да го откриете. Погрижете се онези типове да не насочат вниманието си към него, след като напусна града. Това означава да ги предупредите да го оставят на мира. Отправете предупреждението на език, който разбират. Наясно ли сте какво имам предвид?
– Мисля, че да – усмихна се Уолуърк.
– Предупредете и него да си отваря очите на четири, в случай че онзи, който е пратил снощните отрепки, изпрати други вместо тях. Професионалисти.
– Мога да го уредя – кимна Уолуърк.
– Остава Ръдърфорд. Разследвайте го колкото си искате, щом се налага. Но се погрижете и за неговата безопасност. Той определено не е в състояние да го направи сам.
……
Колата, която Гудиър бе уредил, стоеше на паркинга до Съдебната палата. Когато Ричър излезе през металната врата, видя дълга елегантна немска машина, боядисана изцяло в черен металик, която блестеше на утринното слънце, сякаш току-що бе излязла от автосалона. Строго погледнато, това бе седан с четири врати и багажник, но Ричър прецени, че задната част е прекалено ниско над земята. Колата сякаш бе приклекнала над асфалта, вместо да стъпва на него с четирите си колела, като че ли някой я бе натиснал силно надолу, преди да я свали от конвейера.