Шофьорът видя Ричър да излиза. Той натисна един бутон на таблото и багажникът се отвори, след което мъжът слезе и заобиколи пъргаво автомобила. Бе на около петдесет и пет според преценката на Ричър, с късо подстригана сребриста коса, обветрено лице и грубата сбръчкана кожа на човек, който прекарва доста време на открито. Не беше висок – не повече от метър и седемдесет и осем – и бе облечен в светъл памучен панталон и бяла риза, която му бе тясна в раменете и на корема. Приличаше на човек, който дълго време е поддържал добра форма, но сега губеше битката с килограмите, макар да не си го признаваше. Мъжът погледна Ричър и се усмихна, без да крие неудоволствието си, че се налага да качи човек с неугледната външност на Ричър в излъсканото си до блясък возило.
– Аз съм Марти. Ти ли си Джак Ричър?
Ричър кимна.
– Можеш да затвориш багажника, Марти. Нямам багаж. Само дрехите на гърба ми.
Признанието му определено не вдъхна ентусиазъм у Марти. Шофьорът поклати глава, натисна някакъв бутон, разположен под ръба на капака, проследи с поглед бавното затваряне на багажника и заобиколи колата от дясната ѝ страна. Отвори задната врата и изчака Ричър да се намести в тясното пространство. После мина отляво и седна зад волана. Сложи си колана, запали двигателя и потегли. Марти подмина Съдебната палата, зави наляво и продължи по улици, застроени с малки еднофамилни къщи, след което излезе на широко шосе, от двете страни на което се простираха ниви с ниски тъмнозелени насаждения. Положението на слънцето подсказа на Ричър, че пътуват на юг.
– Къде отиваме, Марти? – попита Ричър и се премести в средата на задната седалка.
– Към магистралата. – Марти го погледна в огледалото, преди отново да насочи поглед към пътя пред себе си. – Нали там искаш да отидеш?
– Дойдох по магистралата – намести се по-удобно Ричър. – Тя минава на север от града.
– Пътуваме към друга магистрала.
– Коя друга магистрала? И защо?
– Виж какво, Гудиър ми е приятел. Той ме помоли да откарам някого до магистралата. Изобщо не спомена коя. Тази, към която отиваме, ми е по-удобна, тъй като по-късно имам работа в същата посока. За теб няма разлика дали отиваш на юг или на север. Не можеш да имаш претенции, след като ти правя услуга. Или предпочиташ да вървиш пеша? В тази жега?
– Всъщност да – отвърна Ричър. – Предпочитам да вървя пеша. Жегата не ме притеснява. Остави ме тук.
Марти продължи да кара.
– Гудиър иска да е сигурен, че ще напусна града, така ли? Казал го е съвсем ясно, предполагам?
– Да.
– И защо според него съм станал толкова нежелан?
– Защото се впускаш в улични сбивания. Създаваш проблеми. Сприятеляваш се с хора, които всички мразят. Такива неща.
– И ако ще продължа да създавам проблеми, той предпочита това да стане на друго място, нали?
– Точно така.
– Не му ли е минало през ума, че мога да създам проблеми тук, в колата?
– Мина му през ума. Но аз все пак съм служил в полицейското управление цели двайсет години. Гудиър знае, че ако си достатъчно глупав да опиташ нещо, аз ще се справя. – Марти помръдна с дясното бедро, за да покаже малък пистолет и чифт износени белезници, скрити между тялото му и ръба на седалката.
Пистолетът е напълно безполезен, помисли си Ричър. Марти нямаше да стигне до него, освен това се нуждаеше от поне един помощник, за да има някакъв шанс. Някой на задната седалка, който да насочи оръжие към Ричър и да не му позволи да помръдне от мястото си. Марти не можеше да го направи. Не и докато шофираше. Не можеше да следи пътя и да държи Ричър под око. За да го направи, трябваше да върти глава непрекъснато. В случай на нужда да стреля почти наслуки, но тогава Ричър щеше да му отнеме пистолета.
– Помисли само – каза Марти. – Ченгетата неслучайно те гонят от града. Мислиш ли, че някой ще се затъжи за теб, ако те открият в крайпътна канавка, надупчен с куршуми от пистолет, регистриран на името на някоя отрепка по времето, когато Рейгън беше президент?
– Аз определено бих се натъжил.
– Кого го е грижа за твоите чувства?
Ричър се плъзна още малко наляво.
– Разговорът пое в неправилна посока, Марти. Да сключим примирие и да започнем отначало. Какво ще кажеш? Няма да създавам проблеми в колата ти. А ти ще ми кажеш къде ме водиш. И не ми казвай "към магистралата", защото това не е вярно.
– Добре. Прав си, не отиваме към магистралата.
– А къде?
– Ще разбереш, когато пристигнем.
– Не ме познаваш достатъчно добре, Марти, затова не ти се сърдя, но да знаеш, че не съм от хората, които обичат неясни отговори. Обичам прецизността. Затова ще ти дам още един шанс. Къде отиваме?