– И къде е той?
Настъпи кратко мълчание.
– И това не знаем.
……
Ричър остана на мястото си, без да помръдне, без да издаде звук. Не искаше да разкрие местоположението си и да се озове лице в лице с още половин дузина противници, скрити в засада, затова изчака петнайсет минути, преди да поеме риска да излезе от горичката. После пропълзя обратно и стигна до дърветата, които растяха успоредно на шосето. Там се изправи и закрачи бързо. Измина триста метра, преди нещо да извибрира в джоба му. Ричър извади телефоните на Марти. Звънеше онзи за еднократна употреба. Ричър го поднесе към ухото си.
– Да – каза той.
– Къде се губиш, по дяволите? – Беше мъжки глас, който едва се чуваше.
Сигналът явно е слаб, предположи Ричър, тъй като мястото е твърде отдалечено. За всеки случай той вдигна ризата си нагоре и уви края ѝ около миниатюрния микрофон.
– Пристигам след две минути – каза Ричър.
– Защо се забави толкова? – Гласът на мъжа бе почти заглушен от прашенето и пукането по линията.
– Онзи тип, когото трябваше да докарам? Създаде ми проблеми. Наложи се да го неутрализирам.
– В безсъзнание ли е?
– И още как.
– Добре. Настъпи промяна в плана. Екипът, който трябваше да те посрещне, получи нова задача. Възникна ситуация, която се оказа по-спешна. Но това е мой проблем. Имаш ли въже у теб? Или пластмасови белезници?
– Имам чифт истински белезници от полицейското управление.
– Ще свършат работа. Направи следното. Когато пристигнеш на бензиностанцията, заведи онзи тип вътре в сградата и го закопчай за нещо. Увери се, че не може да се измъкне, след което си тръгни, без да оставяш следи. И не си изключвай телефона. Може да ти възложа нова задача по-късно.
……
Когато Ричър се върна при колата, завари Марти да седи зад волана с изправен гръб. Изглеждаше напрегнат. Опитваше се да запази малко достойнство. Ричър се настани на седалката до него и му върна ключовете, телефоните и пистолета.
– Намери ли мястото? – попита Марти, докато отключваше белезниците.
– Да – отвърна Ричър, – а сега карай.
– Накъде? – Марти запали двигателя. – Моля те, кажи, че отиваме на магистралата.
– Към бензиностанцията. На по-малко от километър от тук, както сам каза.
Марти се напрегна.
– Безопасно ли е?
– Напълно. Няма никой.
– Защо тогава отиваме?
– Защото реших да ти дам почивка.
– Как? Какво ще правиш?
– Ще те закопчая с белезниците и ще ти взема колата. Ще оставя ключовете в Съдебната палата.
– И ще изпратиш ченгетата да ме освободят ли?
– Не. Мъжът от телефона ще изпрати някого. Той смята, че ще ме завари там.
– Нищо не разбирам.
– Преди минута някой звънна на единия ти телефон. Нещо при него се объркало. Кажи, че си се опитал да ми сложиш белезниците, но явно не съм бил в безсъзнание, както си предполагал. Нахвърлил съм се върху теб и съм те закопчал.
– Никога няма да ми повярват.
– Мога да те фрасна по главата, ако ще помогне. Искаш ли?
Марти замълча, сякаш обмисляше сериозно тази възможност.
– Какво ще кажеш да направим следното? – попита Ричър. – Ще те закопчая, като вдигна ръцете ти толкова високо зад гърба, че не би могъл да го направиш сам. Ще ти бъде неудобно, но ще отървеш кожата.
Марти не отговори. Той подкара към бензиностанцията, спря, излезе от колата и тръгна към будката, без да каже нито дума. Ричър го последва.
– Защо ми помагаш? – Марти потръпна, когато Ричър стегна белезниците. – И аз се опитах да помогна на някого и виж докъде ме докара това.
– И преди съм се забърквал в неприятности – каза Ричър. – Но винаги съм оцелявал. Сега се опитвам да уловя по-едра риба.
……
Подходът на Ричър към шофирането се изчерпваше с предпочитанието му някой друг да седне зад волана, а той само да се вози. Разбира се, че умееше да управлява автомобил, но… само формално погледнато. Армията го бе научила на това. Никога не бе убивал човек при катастрофа. Не и нарочно. Никога не бе катастрофирал дори. Не и нарочно. Проблемът се криеше най-вече в темперамента му. Доброто шофиране изисква баланс между действие и реакция, скорост и ограничение, преценка и контрол. Доброто шофиране изисква поддържане на златната среда. Ричър, от друга страна, бе човек на крайностите. Той предпочиташе да действа в два режима: твърде бавно или твърде бързо. В един момент можеше да бъде спокоен, отпуснат, ленив, полузадрямал, а миг по-късно да избухне експлозивно и да остане в това състояние колкото е необходимо, след което отново да потъне в спокойствие и леност до появата на следващата заплаха. Но тази сутрин, след като прикова с белезници за водопроводна тръба единствения човек на километри наоколо, Ричър просто нямаше друг избор. Наблизо не минаваха автобуси. Нито коли, чиито шофьори да го качат на автостоп. А дори да имаше подобна възможност, в момента най-важна бе бързината.