……
Тойотата не бе помръднала от мястото си под моста. Беше спряла с дясната страна към масивните тухлени колони, крепящи конструкцията през последните сто години. Ричър приближи фолксвагена плътно до шофьорската врата и така тойотата се оказа притисната от двете страни като плънка в сандвич. Ричър свали тениската от лицето си. Жената зад волана на тойотата го погледна. Първата ѝ реакция бе изненада, втората – подозрение. Ричър ѝ махна да свали прозореца.
– Как сте? – попита Ричър и я озари с възможно най-дружелюбната си усмивка. – Външното наблюдение може да бъде безкрайно скучно занимание, нали? Затова ви донесох нещо, което да ви освежи, да ви вдъхне малко живец…
Ричър свали капачето, протегна ръка през скута на жената и изсипа съдържанието на чашата върху централната конзола на тойотата. После вдигна прозореца на фолксвагена. Миг по-късно в съседната кола се издигнаха кълбета зеленикав дим. Гимназиална химия. Която Ричър отлично си спомняше. Четиримата в тойотата започнаха да крещят и да търкат очи, след което веднага посегнаха към дръжките на вратите. Вратите от другата страна обаче се удариха в тухлените колони, а отворите бяха прекалено тесни, за да се измъкне през тях човек. Вратите откъм Ричър пък бяха притиснати от фолксвагена. Ричър изчака още малко и потегли. В огледалото видя как първата двойка излиза навън и се олюлява. Последва я втората двойка. Четиримата се запрепъваха около тойотата с протегнати напред ръце като зомбита от филм на ужасите.
……
Когато се върна в апартамента на Мич, Ричър имаше чувството, че се пренася напред във времето и надзърта в бъдещето. Ръдърфорд стоеше прегърбен. С увиснали рамене. Унил. Влачеше крака по пода. Погледът му бе помътнял, сякаш бе остарял с петдесет години само за тази вечер.
– Да не би да си пил? – попита Ричър.
Ръдърфорд не отговори.
– Къде е Сара?
– Банята. – Ръдърфорд едва се добра до канапето и седна тежко.
– Как мина?
– Имаме добри новини – отвърна Ръдърфорд. – Някои дори са повече от добри. Но имаме и ужасни новини. С кои да започна?
– С добрите.
Ръдърфорд посочи към кухненския бокс. На плота стоеше голям сребрист лаптоп, свързан с електрическата мрежа посредством навит като спирала кабел.
– Взехме това.
– Компютър? – попита Ричър.
– Не просто компютър – отвърна Ръдърфорд с нотка гордост в гласа. – А компютърът, за който онези тъпаци, адвокатите на градската управа, ми поискаха четиринайсет хиляди долара. Това е добрата новина. Не ме ли възстановят на работа, мога да се преквалифицирам в професионален взломаджия. Влязохме. Излязохме. Никой не разбра, че сме били там.
– А сървърите?
– С тях са свързани лошите новини. Няма ги. Проверихме навсякъде. Не е останало дори счупеното стъкло от вратичката на сървърния шкаф.
– Но няма да се откажем, нали, Ръсти? – Сара излезе от вратата до кухненския бокс. Косата ѝ бе увита в кърпа, а тя бе облякла черна сатенена роба, която ѝ бе с няколко номера по-голяма. – Ще открием проклетите сървъри. Ще започнем още утре. Ще претърсим целия щат. Цялата страна, ако се налага. Все ще ги открием някъде.
– Как изглеждат? – попита Ричър. – Можете ли да ми ги опишете?
– Мога да ти покажа снимки – каза Ръдърфорд. – Да ти дам модела, серийните номера… Защо?
– Оставете ме аз да ги открия. Двамата със Сара трябва да напуснете града.
– В никакъв случай. – Ръдърфорд скръсти ръце. – Вече го обсъждахме.
– Няма да заминем без сървърите. – Сара седна на канапето до Ръдърфорд. – Можем да ги пренесем където си искаме. И да работим от всяка точка на страната. Няма да спечелим нищо, като се излагаме на опасност по-дълго от необходимото.
– Трябва да тръгнете още сега – настоя Ричър. – Някой иска тези сървъри толкова много, че изпрати шестима души след вас. Те се провалиха, но смятате ли, че шефовете им ще се откажат? Не. Ще изпратят дванайсет души. Осемнайсет. Кой знае колко? И когато ви спипат, колко време ще оцелеете, след като разберат, че не знаете къде са сървърите?