Не видя нищо.
Ричър направи още една крачка напред. Чу звук зад гърба си. Стържене на метал в камък. Което не означаваше, че някой се опитва да го застреля. Ако го искаше, вече щеше да го е направил. Примамка? Ричър огледа пространството отпред. Отзад. Встрани. А после увеличи радиуса. Търсеше признаци, че нещо не е наред. Място, което да послужи като скривалище. Откъдето някой да изскочи, когато вниманието му е насочено другаде. Откъдето някой да го издебне, да се прокрадне, да нападне бързо и да неутрализира предимствата на Ричър по отношение на физическа сила.
Не видя нищо.
– Само двамата сме, майоре – прозвуча женски глас. Зад гърба му. Спокоен и уверен. – Не се притеснявайте. Не правете нищо, за което и двамата да съжаляваме впоследствие. Искам само да поговорим.
Ричър се обърна. Жената, която бе видял зад волана на тойотата, стоеше до лист ръждясала ламарина, подпрян на стената. Явно се бе крила зад него. Бе облечена изцяло в черно, носеше малка тактическа раница, преметната на едното ѝ рамо, а косата ѝ бе събрана на опашка. В ръката си държеше пистолет. "Глок 19". Ричър одобри избора ѝ. Оръжието бе компактно, лесно за криене и много надеждно. Вероятността да засече бе нищожна. Ръката на жената изглеждаше стабилна. Ричър бе доста обемиста мишена. Разстоянието между тях не надхвърляше пет метра. Втурнеше ли се към нея, тя щеше да има петнайсет възможности да го простреля, стига пълнителят да бе зареден докрай. Шестнайсет патрона, ако имаше един и в цевта. Това определено не устройваше Ричър.
– Никога не съм си падал по приказките – отвърна той.
– Тогава само слушай. Знам много за теб. Достатъчно, за да реша, че мога да ти имам доверие. Трябва да изравня шансовете. И трябва да го направя бързо. Затова ще ти разкажа една история от моето минало. Баща ми е завършил Станфорд. Искаше да последвам примера му, но аз бях решила друго. Исках да уча в Англия, затова кандидатствах в колеж там. Един от най-старите… няма значение кой. Но тъй като бях чужденка, трябваше да се явя на още няколко изпита. Единият бе свързан с писането на есе. Нямаше ограничение нито за броя на думите, нито за времето. Нямаше и възможност за избор между няколко теми. Заглавието, което ми дадоха, гласеше: Какво е риск? Знаеш ли какво написах?
Ричър не отговори.
– Три думи. Това е риск. Проработи. Приеха ме. Аз бях напълно искрена. Онова наистина беше риск. Най-големият, който бях поемала до момента. А сега ще поема още по-голям риск. Най-големия.
Жената свали раницата от рамото и я хвърли към Ричър. Тя падна в краката му и вдигна облаче прах, което покри обувките му.
– Вземи я – каза жената. – Отвори я.
Раницата бе изработена от черна изкуствена материя. Определено не изглеждаше нова. Една от презрамките бе започнала да се протрива, ъгълчетата на дъното изглеждаха прокъсани. Част от екипировка, която бе служила дълго и вярно. Най-добрата екипировка. Отдясно имаше малък джоб. Отляво – също. И двата бяха празни. Отпред имаше плетка от здраво найлоново въже, към която отново не бе прикрепено нищо. Но раницата имаше и вътрешно отделение. Ричър дръпна ципа и погледна в него. Видя три резервни пълнителя. Ключове за кола. За тойотата, предположи той. Четка за коса с два ластика, увити около дръжката. И книга.
– Виждаш ли Библията? – попита жената. – Извади я.
Ричър остави раницата на земята и взе Библията в ръце. Беше издание с твърди корици, версията на крал Джеймс. С тъмно-червена картонена корица отпред и тъмночервена картонена корица отзад. Със златни букви отпред и отстрани по гръбчето. Ъгълчетата бяха протрити, сякаш жената я бе носила навсякъде със себе си. Страниците бяха пожълтели и потъмнели на места, сякаш някой бе разсипвал течност върху тях. Плодов сок например. Да, определено нещо лепкаво, тъй като някои страници не можеха да се отделят една от друга.
– Давай – подкани го жената. – Забий нокти в нея. Дръпни здраво. Ще се отвори.
– Не е необходимо – отвърна Ричър и прибра Библията в раницата. – Виждал съм такива библии. От ФБР ли си?
– Специален агент Фишър. Маргарет. Можеш да ме наричаш Магс, ако предпочиташ.
– От каква помощ се нуждаеш? От такава, каквато Тони Гарза ти предостави? На нея също ли се довери? А тя отвърна ли ти с доверие?
– Коя е Тони Гарза?
Ричър не отговори.
– Това е самата истина – каза Фишър. – Нямам представа коя е Тони Гарза. Имам си съвсем други проблеми.
– Тони Гарза беше журналистка. А сега е мъртва. Убита от хората, за които работиш. При това по изключително гаден начин.