– Мръсници!
Възрастният мъж влезе във фургона, остави пушката и поведе Сандс и Ричър към другия край на фургона. Завъртя ключа, натисна дръжката на бравата (за което се наложи да натисне с всички сили) и отвори двойната врата. Наклони се напред, протегна ръка и натисна ключа за осветлението, в резултат на което грейнаха четири двойки флуоресцентни лампи. Полк отстъпи встрани и каза:
– Убедете се сами. Всичко е тук.
Складът заемаше половината фургон. Вътре имаше сиви метални стелажи, високи от пода до тавана, подредени покрай три от стените. Рафтовете близо до входа бяха отрупани с по-дребни електронни уреди. Ричър видя телефони, фотоапарати, видео-плейъри и два лаптопа. Най-много отпадъци обаче бяха струпани на пода в средата на помещението. Там имаше десетки компютри, монитори, клавиатури, принтери, широкоекранни телевизори и най-различни устройства, за чието предназначение Ричър можеше само да гадае. Всичките събрани на една купчина. Всичките впримчени в хаотична плетеница от кабели като огромен електронен паяк, разположил се в центъра на своята паяжина.
– Кои са нашите? – попита Ричър и направи място на Сандс, за да може тя да огледа купчината по-добре. – Можеш ли да ги познаеш?
– Нямам представа – отвърна Сандс. – Не виждам и следа от сървърния шкаф. Но вратата му е била счупена. Нищо чудно да са взели сървърите и да са изхвърлили останалото в някой контейнер отвън. Най-добре да повикам Ръсти. Ще ми трябва помощ, за да ги открия сред целия този боклук.
……
– Тук съм – каза Ръдърфорд и се появи иззад ъгъла на фургона. Огледа помещението и кимна. – Добре, сигурно са някъде отдолу. Да се захващаме за работа. Трябва да открием и осемте, за всеки случай.
Ръдърфорд се покатери по купчината и мина от другата ѝ страна. Насочи вниманието си към основата ѝ, тъй като очевидно всяка нова доставка просто бе изсипвана върху предишната и сървърите можеше да са пристигнали тук преди две седмици. Сандс подаде дамската си чанта на Ричър и се присъедини към Ръсти. Вътре бе ужасно горещо. Покривът бе метален, стените – също. Имаше климатик, но той охлаждаше единствено малкия офис, не и складовото помещение. Ричър имаше чувството, че това, което търсят, е скрито в пещ, затова остана отвън. Не че ярките слънчеви лъчи предлагаха прохлада, но той предпочиташе да държи под око мъжа с посребрената коса. Ричър знаеше, че човекът, дърпал конците на Марти, е наредил всички да следят за Ръдърфорд. Все пак ставаше въпрос за мафиотски бос с куфари и триони. Ричър нямаше основания да подозира, че белокосият пазач е замесен. Или че появата им в депото за отпадъци ще задейства клетката на Фишър. Но първоначалните планове често се променят. Понякога съдбата ти поднася наготово някой изгоден случай. И той е прекалено примамлив, за да му устои човек. Освен това се намираха на твърде отдалечено и усамотено място. Двама от тях бяха вътре, в затворено пространство. А пазачът имаше пушка.
Ръдърфорд и Сандс продължиха да ровят в купчината бракувана електроника. Пазачът се подпря на едната стена и впери поглед в тях. Не посегна към телефона си. Към паник бутон. Към аларма. Слънцето продължаваше да напича. Ричър не откъсваше поглед и от тримата. Накрая Ръдърфорд и Сандс излязоха навън. Примигваха на ярката светлина. Потните им дрехи бяха прилепнали към телата им. Кожата им бе покрита с прах. Ръцете им бяха празни.
Сандс взе чантата си.
Ръдърфорд отиде при възрастния пазач и попита:
– Къде е останалото?
Полк се изправи.
– Няма друго. Това е всичко.
– Не е възможно. Някои неща липсват. Поне осем предмета, донесени от компютърния отдел на общината.
Полк сви рамене.
– Къде може да са? – настоя Ръдърфорд.
– Обвиняваш ли ме в нещо?
– Какво? Не. Имам предвид има ли друго място, на което изхвърляте електронни отпадъци?
– Не. Всичко идва тук.
– Кой друг работи на това място? – попита Ричър.
– Никой. Само аз.
– Ами когато си болен? Или си вземеш отпуск?
– Шефът изпраща някой да ме замести.
– Кога са те замествали за последен път?
Пазачът прехапа долната си устна и се замисли.
– Чакай малко… За последен път се разболях през осемдесет и шеста… през лятото. Изрязаха ми апендикса. Във "Вандербилт". Хубава болница. А за отпуска… Беше преди двайсет години. Отидох в Канада да се видя с брат ми. Ходех му на гости за всяка Нова година. Но той почина отдавна.
– Не разбирам – каза Ръдърфорд. – Какво може да се е случило с нещата, които търсим? Те не могат да изчезнат току-така.
Пазачът отново сви рамене.