– Ако не са тук, това означава, че никога не са идвали. Или че вече са ги отнесли.
– Къде е дневникът на доставките? – попита Сандс и застана до Ръдърфорд. – Сигурно си записваш какво влиза и какво излиза от депото?
– Разбира се – отвърна пазачът. – Какво докарват, какво откарват.
– Покажи ми.
Полк въздъхна и ги поведе към офиса. Накара ги да останат отвън и изчезна зад вратата, но миг по-късно се появи с по една папка във всяка ръка. Подаде първата на Сандс, а Ричър застана така, че да надзърта през рамото ѝ. Това бе дневникът на експедираните отпадъци. В него имаше осем записа за текущия месец. Но само един от тях се отнасяше за електроника. Вторият. Датата бе преди хакерската атака. Преди Ръдърфорд да изхвърли сървърите. Следователно преди доставката в депото за отпадъци.
Сандс и пазачът размениха папките си. Втората бе за доставките. Те бяха трийсет и две за месеца. Най-често ставаше въпрос за стъкло и цветни метали. Бутилки и кутийки от местни барове и ресторанти, предположи Ричър. После идваше ред на хартията. Обемът ѝ сигурно се бе увеличил, след като компютрите на общинските служби не работеха. Електрониката бе на дъното на класацията само с две доставки. И двете бяха дошли от компютърния отдел на общината. И двете бяха дошли, след като Ръдърфорд бе установил, че резервното копие не работи.
– Две доставки на електроника… тук и тук – посочи Сандс. – Покажи ми подробните описи.
Пазачът я изгледа смаяно.
– Какви описи? Изобщо не описваме онова, което идва. А и как да го правим? Отпадъците са толкова много. Да не говорим, че няма смисъл. Компютърна мишка, бежова, не работи. Компютърна мишка, бежова, не работи. Компютърна мишка, бежова, не работи. Как е възможно човек да различи една мишка от друга?
– Добре – каза Сандс и посочи друг запис в дневника непосредствено до колонката с регистрационния номер на камиона, докарал отпадъците. – Виж самоличността на шофьора. И двата пъти е една и съща. Отбелязан е с номер осемдесет и три. Кой е това?
Пазачът погледна записа.
– Дейв. Дейв Томасино.
– Къде можем да го открием? – попита Сандс.
– Откъде да знам? Той е доставчик. Влиза, изсипва си боклуците и си заминава. Нито сме приятели, нито нищо…
– Какъв е маршрутът му днес?
– Нямам представа. Не съм му шеф.
– Кога ще извърши следващата доставка?
– Нямам представа. Шофьорите идват чак когато камионите им се напълнят и трябва да разтоварят.
– Къде живее Томасино?
– Нямам представа. Казах ви, че не сме приятели.
– А камионът му? – попита Ричър. – Прибира ли се у дома с него?
– Не. – Полк поклати глава. – Нямат право. Шофьорите са длъжни да оставят камионите в депото, след което се прибират с личните си автомобили.
– Сами ли работят? – продължи Ричър. – Или по двойки? В екипи?
– Онези, които събират по-едрите отпадъци, работят по двама – обясни пазачът. – Камионът на Томасино е от по-малките и той работи сам. Не са нужни двама души, за да приберат някой айфон или нещо подобно.
– Къде е депото? – попита Сандс.
– Точно до офиса.
– А къде е офисът? И не ми казвай: до депото, защото ще имаш проблем.
– Ще ви запиша адреса.
– Запиши и телефонния номер на Томасино.
– Не мога. Не го знам.
– Добре – отвърна Сандс. – Наистина се надявам да не го знаеш. Защото, ако Томасино не се яви на работа поради каквато и да било причина, аз ще се върна и ще се погрижа да прекараш времето, което ти е останало на тази земя, във федерален затвор.
18.
Ричър, Ръдърфорд и Сандс оставиха пазача с папките му и се качиха в микробуса. Сандс запали двигателя, пусна климатика на максимум и потегли бавно, описвайки полукръг покрай контейнерите. Накрая излезе през портала и продължи по асфалтовия път. Никой не каза нито дума. Ричър се бе излегнал отзад. Мислите му бяха ангажирани със сървърите. Разсъждаваше какво ли би могло да се случи с тях. Стигна до две вероятни теории. Вариант А гласеше, че сървърите са изхвърлени на боклука. Ричър дори си представи как онзи шофьор, Томасино, отива да ги вземе. Томасино работи сам. Това вероятно е добре, когато събира дребни електронни отпадъци като мобилни телефони например. Но в случая ставаше въпрос за осем сървъра. Монтирани в специален шкаф. Висок над метър и осемдесет. Тежък. Труден за маневриране. Опрян в неравния под. Със счупена врата. Нищо чудно от нея да стърчаха остри парчета стъкло. А това правеше пренасянето на шкафа не само трудно, но и опасно. Записите на пазача показваха, че и в двата случая Томасино е пристигнал в депото за отпадъци в пет следобед. Вероятно това е бил последният му курс за деня. Дали би се заел да мъкне тежкия шкаф сам, при това в края на смяната си? Или би го пробутал на колегите с боклукчийските камиони, които не събираха отпадъците разделно? Нищо чудно да им бе дал една-две двайсетачки, за да решат проблема вместо него.