– Така е, бих могъл. Но не съм го направил.
– Можеш ли да го докажеш?
– Как? Не мога да докажа нещо, което не се е случило или не съществува. Никой не може.
Сандс се облегна уморено на канапето.
– Помисли малко – каза ѝ Ричър. – Вярно, имам средствата и възможността. Но какъв е мотивът ми?
– Пари – отвърна тя.
– Парите не ме интересуват. Имам си достатъчно. Защо са ми още?
– Нищо ли не знаеш за човешката природа?
– Тръгнала си в грешна посока, Сара. В интерес на истината, аз имам мотив. И той е да предпазя Ръсти от опасност. Ти също можеш да се справиш с тази задача. Защо тогава не поемеш ти отговорността? Скриеш ли Ръсти на сигурно място, ще си тръгна още днес и никога няма да го видя отново.
– И след като ние с Ръсти няма да ти се пречкаме, ще отидеш при Томасино и ще го притиснеш.
– Виж, ако наистина не ми вярваш, говори с приятелите си в Бюрото. Кажи им да ме проверят.
– Направих го на петата минута, след като те срещнах. Моите хора не откриха нищо подозрително. Но какво означава това? Че казваш истината? Или че си прикрил умело следите си?
– Предполагам, че всичко се свежда до въпроса дали се опитвам да помогна на Ръсти, или да му навредя. Само времето ще покаже. В момента всичко зависи от това какво смяташ ти. А ти очевидно не вярваш, че съм на страната на лошите.
– Защо си толкова сигурен?
– Ти си умна жена. Очевидно е. Ако наистина смяташе, че съм наемен убиец, нямаше да го кажеш в лицето ми. Щеше да ми сипеш нещо в кафето и да ме упоиш при първа възможност. Или да ме застреляш, преди да навредя на твоя приятел.
– Интересна теория, която повдига още един въпрос. Кой ти донесе кафе току-що?
Ричър взе чашата си. Беше доста голяма. Може би двеста и петдесет милилитра. В началото бе пълна, а сега течността в нея едва достигаше една четвърт. Достатъчно ли бе останалото за една ефективна доза транквилант? За мъж с неговите габарити? Ричър не се чувстваше замаян. Не му се гадеше. Не чувстваше умора. Помириса останалото кафе. Не долови необичайна миризма. Всичко изглеждаше наред. От друга страна обаче, Ричър не бе кой знае какъв познавач на различните сортове кафе. Ароматите не го интересуваха. За него най-важно бе кафето да е силно.
– Подай ми чашата – каза Сандс.
Ричър остави чашата на масата и я плъзна към нея. Тя я взе и отпи.
– Пошегувах се за кафето – каза Сандс, наведе се и остави чашата.
И тогава Ричър видя защо полите на халата ѝ се разтваряха с такава лекота през целия ден. В джоба имаше нещо. И то тежко. Сандс извади пистолет от там. "Колт", 38-и калибър. Малък. Лек. Надежден. Тя плъзна предпазителя с десния си показалец.
– Това обаче не е шега. Не забравяй, че ти може да си по-едър, но аз съм по-бърза. Затова погледни ме в очите и ми кажи, че говориш истината.
– Говоря истината.
Сандс остави колта в скута си. Върховете на пръстите ѝ докосваха дръжката.
– Е? – попита Ричър, след като измина една безкрайно дълга минута. – Какво ще правиш?
– Имам ли избор? Ще последвам съвета ти. Ще се доверя на инстинкта си. – Сандс върна предпазителя на място и прибра пистолета в джоба си. – Моли се да не започна да съжалявам за това.
19.
Ръдърфорд излезе от банята с кърпа около кръста и бързо се мушна зад дървения параван, който отделяше къта му за спане от останалата част от апартамента. Сандс стана и се прибра зад своя параван. Ричър не помръдна от канапето. Разнесе се шумолене, след което двата сешоара се включиха почти едновременно. Последва нова суетня. Накрая Сандс се появи, облечена със свободен ленен панталон и бледосиня тениска. Използваше слънчевите си очила, за да придържа косата си назад, а през лявото си рамо бе преметнала дамска чанта. Разположена така, че да предостави лесен достъп на дясната ръка, забеляза Ричър. Той не се съмняваше, че пистолетът е поставен най-отгоре в чантата. Може би в специален кобур, за да не се изгуби сред всички дреболии или да не бъде откраднат.
Не след дълго към тях се присъедини и Ръдърфорд. Той бе облякъл чист памучен панталон и блуза с яка. Отново в строги цветове. И дискретно лого. За да покаже, че е настроен делово.
……
Сандс излезе първа от апартамента, сама, за да не я види никой в компанията на Ричър и Ръдърфорд. Тя се качи в микробуса, запали двигателя и потегли към задната уличка с контейнерите за боклук, където я очакваха двамата. Сандс въведе адреса на компанията за извозване на отпадъците. Според сателитната навигация пътуването до там трябваше да отнеме десет минути. Така и стана. Мястото, което търсеха, се оказа в края на дълго право шосе, от двете страни на което се издигаха ниски отдавна занемарени складове. Парцелът бе заобиколен от масивна ограда със здрава стоманена мрежа. Висока два метра и половина. Единственият вход бе блокиран от бариера на червени и бели ивици. Сандс се приближи към нея и спря до висок метален стълб. Върху него бяха монтирани две клавиатури. По-горната бе предназначена за шофьорите на камиони, а по-долната – за тези на автомобили. Сандс свали прозореца и натисна бутона за интеркома на по-долната клавиатура. Не последва никаква реакция. Натисна го отново. Не се чу нито звук. Нито дори пращене от статично електричество. Сандс се пресегна към по-горната клавиатура, но спря миг преди да натисне съответния бутон, защото забеляза някакво движение отвъд оградата. Приближаваше лъскав черен пикап. Приличаше на най-обикновен форд Ф150. Без светлини на покрива. Без емблема на охранителна фирма отстрани. Сандс извади за всеки случай фалшивата си значка на федерален агент.