Седем минути по-късно се появи друг камион. Отново от големите. Следователно не бе на Томасино. Той повтори маршрута на предишния. Мъжете в него взеха кадилака и волвото. Останаха три коли. Хюндаят. Фиатът. И поршето.
Следващият камион бе по-малък. Ричър и Сандс го изчакаха да мине покрай тях, за да прочетат регистрационния му номер отзад. Той съвпадаше с онзи от дневника, който пазачът на депото за отпадъци бе записал срещу името на Томасино. Камионът спря до двата по-големи, но така, че те го скриха от погледа на Ричър и Сандс. Трийсетина секунди по-късно от него слезе мъж. Висок около метър и осемдесет. С късо подстригана руса коса. Огледални слънчеви очила като на пилот. Лъскави черни ботуши. И същият тъмносин гащеризон, но по-тъмен, по-нов и по-добре изгладен, сякаш човекът, който го носеше, си въобразяваше, че е пилот на изтребител. Мъжът мина покрай микробуса. Насочи се към поршето. Сандс посегна към дръжката на вратата, но спря. Мъжът застана от дясната страна на поршето. Наведе се, присви длани, за да заслони очите си от слънцето, и надникна през прозореца. Остана така десетина секунди, след което се изправи, поклати глава и продължи. Подмина фиата и се озова между хюндая и микробуса. Сандс скочи и протегна черния калъф със значката.
– Дейвид Томасино? – попита тя.
– Аз съм – отвърна мъжът. – Кой се интересува?
– Федерални агенти. Трябва да поговорим.
– За какво?
– Качете се в микробуса за минута. Ще ви обясня всичко.
Ръдърфорд се извърна и натисна един бутон, в резултат на което страничната врата се отвори и Томасино видя Ричър, който седеше вътре като горила в клетка.
– Не мисля – отвърна Томасино и отстъпи крачка назад. – Няма да се кача в една кола с него. Ще разговарям с вас, но в полицейското управление. Аз ще карам, вие ще ме следвате.
– Предлагам да го направим по друг начин.
Ричър се пресегна, сграбчи предната част на гащеризона му и го дръпна вътре. Сандс се качи и посочи на Томасино да седне на седалката отзад. После докосна някакво лостче, в резултат на което седалката ѝ в средната редица се завъртя и тя се озова лице в лице с шофьора. Накрая тя натисна бутона и вратата на микробуса се затвори. Ричър завъртя своята седалка, а Ръдърфорд остана отпред.
– Преди да започнем, трябва да разбереш нещо много важно – каза Сандс. – Не сме дошли тук заради теб. Нямаме намерение нито да те арестуваме, нито да ти създаваме каквито и да било неприятности. Ти изобщо не ни интересуваш. Трябва ни само информация. Дай ни я и ще продължиш да се занимаваш с твоите си работи. Никога няма да ни видиш отново. И никой няма да разбере, че си ни помогнал. Ясна ли съм?
Томасино преглътна с усилие, после кимна. Беше готов да сътрудничи.
– Добре – продължи Сандс. – Работата ти е да събираш изхвърлени електронни устройства и да ги отнасяш до депото за отпадъци край града, нали?
– Там отпадъците само се сортират. Истинското рециклиране се извършва на друго място.
– Но ти отнасяш електронните отпадъци именно там?
– Точно така.
– Този месец на два пъти си вземал бракувана електроника от отдела за компютърна поддръжка на общината.
– Щом казвате.
– Документите го казват.
– В такъв случай е точно така.
– Единия път си взел осем мрежови сървъра.
– Нямам представа какво е това.
– Най-обикновени, да не кажем, скучни на вид черни кутии – обади се Ръдърфорд. – Те обаче бяха монтирани в един шкаф. Оставен по средата на помещението. Със счупена стъклена врата.
– Имате ли представа колко неща събирам всяка седмица? – попита Томасино. – Не мога да ги запомня всичките.
– Виждам, че носиш брачна халка, Дейв – отбеляза Ричър. – Имате ли деца? Или сте само двамата с жена ти?
– Имаме едно дете… всъщност още е на път – отвърна Томасино. – Защо?
– Момче или момиче?
– Момиче. Защо?
– Защото си представям следната сцена – обясни Ричър. – Първият му ден в детската градина. Жена ти отива да го вземе, а момиченцето я пита: "Мамо, защо всички деца имат татковци, само аз нямам?". А жена ти отговаря: "И ти имаш татко, милинка. Само че той е във федерален затвор. Защото постъпи твърде глупаво, когато получи шанс да оправи нещата".
– Добре. – Томасино затвори очи за миг. – Взех ги, да. При второто ми посещение. Бяха там първия път, но се престорих, че не ги виждам. Бяха толкова тежки и неудобни, че ги оставих с надеждата обикновените боклукчии да ги приберат.