– Само една. Точно там, където паркирам.
– Прозорци?
– Нито един.
– Вратата заключена ли е?
Томасино се замисли.
– Предполагам. Има катинар, и то голям.
– С други думи, докато ти се храниш безплатно в ресторанта, някой рови из камиона, взема всичко ценно и го заключва в онази барака?
Томасино сви рамене.
– Какво? – попита Ричър. – Още нещо ли има?
– Честно казано, не знам. Оказах се в ужасно положение. Нима ще изложа на опасност живота на жена ми заради купчина бракувана електроника? Заради неща, които хората са изхвърлили на боклука? Забъркан ли съм в рекет, в който участва и шефът ми? Не, не съм. Аз съм ни чул, ни видял. Влизам в ресторанта, хапвам и си тръгвам. Разтоварвам камиона в депото. Ако някой е откраднал нещо, докато камионът е бил навън, това е станало без мое знание.
– Ясно – каза Ръдърфорд. – Така можеш да отричаш с чиста съвест.
– С почти чиста – уточни Сандс.
– Чиста или не, отби ли се в ресторанта в деня, в който взе сървърите? – попита Ричър.
Томасино кимна.
– И когато разтовари в депото, тях вече ги нямаше, така ли?
– Предполагам – отвърна Томасино. – Все пак не правим описи, но си спомням онзи шкаф. Едва успях да го кача в камиона, но не си спомням да съм го свалял от там.
– Добре – каза Ричър. – Още един въпрос. Онзи тип от ресторанта. Собственикът. Който е имал снимка на жена ти. Как се казва?
– Чувал съм някои да го наричат Бъд – отвърна Томасино. – Но мисля, че истинското му име е Бъдник. Бил Бъдник. Преди време прочетох една статия във вестника, посветена на "Дебелия Фреди", и там споменаваха името му. Беше преди година, веднага след като купи ресторанта.
– Добре. Този Бъдник разговарял ли е с някога с теб относно това, което трябва да направиш, ако се появи някой и започне да ти задава въпроси за него?
– Не, нищо подобно. Разговарях с него само тогава.
– С други думи, ако се отбием в "Дебелия Фреди", за да опитаме млечните им шейкове например, Бъдник няма да ни очаква?
– Питате ме дали няма да го предупредя? Вижте, този мръсник заплаши жена ми. Не бих се изпикал на главата му, дори косата му да гори. Много ще се радвам, ако му отидете на гости. А още повече ще се радвам, ако го тикнете зад решетките. Само ви моля да не споменавате името ми.
– Как можем да споменем името ти, след като никога не сме те срещали? – отвърна Ричър.
Сандс отвори вратата, слезе от микробуса и направи знак на Томасино да я последва. Той се надигна от мястото си, но след секунда седна отново.
– Още нещо – каза Томасино. – Искам да го знаете. Става въпрос за храната, която си поръчвам в "Дебелия Фреди". Винаги си я плащам. Освен първия път, когато ме изненадаха. Правя… каквото правя… заради жена ми. За да е в безопасност, а не за да спечеля каквото и да било. Може да крадат разни неща от камиона ми, може и да не ги крадат. Аз обаче не съм един от тях.
20.
И така, очевидно не ставаше въпрос за мързел. А за алчност. Но не от страна на Томасино. Той бе най-обикновена пешка. Вероятно е могъл да прояви повече твърдост и да не се поддава на заплахите, помисли си Ричър. В такъв случай сървърите вече щяха да са в ръцете им. Ричър не можеше да обвини Томасино, че си затваря очите, докато някой ровичка в камиона му. Не и след като става въпрос за живота на жена му. Не и след като става въпрос за купчина боклук, която хората и бездруго са изхвърлили. Ричър щеше да бъде по-щастлив, ако сървърите вече бяха на сигурно място в микробуса. Но поне вече разполагаха е нова следа, което бе по-добре от нищо.
Навигацията на микробуса изчисли, че ще им трябват двайсет и две минути, докато стигнат до "Дебелия Фреди". Ричър помоли Сандс да се отбият до бензиностанцията, в резултат на което пристигнаха на мястото след четиресет и шест минути. Ричър искаше да купи още две неща. Големи клещи за рязане на болтове. Най-големите в магазина. И катинар. Най-здравия, който успя да намери. Сандс се възползва от възможността да напълни резервоара, докато Ричър обикаляше щандовете вътре. Тя го изчака отвън е работещ двигател. Когато той се върна, на екрана на сателитната навигация се появи следващият етап от маршрута. Сандс шофираше по-бързо отпреди. Въодушевена е от перспективата да си върнем сървърите, предположи Ричър. Тя натискаше педала на газта и микробусът им се накланяше по завоите, докато най-накрая механичният – почти като на робот – глас от навигацията обяви, че крайната им цел е от лявата страна. Мястото, на което се бяха озовали, се намираше северно от града. Полята наоколо бяха осеяни с по някоя къща или горичка, но първите градски квартали започваха поне след километър и половина, два. От двете страни на отбивката бе паркиран по един стар, довоенен камион, досущ като ръждясал автомобилен еквивалент на статуите, които Ричър бе виждал да украсяват входовете на аристократичните имения. Самият ресторант се намираше в дъното. Сградата се отличаваше със зелен ламаринен покрив, обширна тераса, която се простираше по цялата дължина на фасадата, и голяма неонова реклама отпред. Върху нея с ярки червени букви бе изписано Дебелия Фреди, а отдолу бе изрисуван анимационен каубой, който поднасяше огромен чийзбургер към устата си.