Паркингът бе разположен отпред. И бе пълен. Вечерният час пик бе в разгара си. Сандс провря микробуса сред колите и камионите, паркирани покрай бордюра (и дори върху него), и мина зад сградата. Там също имаше паркинг с табела Само за служители, в който нямаше свободно място. В другия му край се намираше малката сграда, която Томасино бе описал: ниска и квадратна, иззидана от светли тухли, с плосък покрив и заградено с телена ограда пространство, в което стояха контейнерите за боклук. Сандс спря отстрани, точно до входа. Ричър слезе пръв, като държеше резачката за болтове ниско долу, плътно до крака си. Огледа се, за да се увери, че никой не ги наблюдава. Вдигна резачката. Челюстите ѝ захапаха катинара. После стисна здраво. Клещите срязаха метала. Ричър махна останките от катинара и прибра парчетата в джоба си. Сандс скочи от кабината и се присъедини към него. Ръдърфорд заобиколи от другата страна на микробуса.
– Готови ли сте? – попита Ричър.
Сандс и Ръдърфорд се спогледаха и кимнаха.
Ричър отвори вратата. Пантите ѝ изскърцаха. Дневната светлина стигна чак до отсрещната стена. Подът вътре бе отрупан с всевъзможни електронни уреди. Гледката напомняше онази в депото за отпадъци с тази разлика, че тук вещите бяха сортирани по категории. На едно място бяха компютрите, до тях мониторите. Следваха клавиатурите, мишките и принтерите. На друго място бяха телевизорите и дивиди плейърите. Вероятно всички бяха в добро работно състояние, предположи Ричър, макар да нямаше представа как може да го провери. Но всичко изглеждаше спретнато и подредено. Открояваше се една-единствена вещ, която не попадаше в категорията електроника. Шкаф. Висок над метър и осемдесет, оставен в задната част на склада, полускрит в сенките. Шкафът бе обърнат към тях с дясната си страна, а счупената стъклена врата зееше отворена.
– Ето го!
Ръдърфорд се втурна покрай Ричър и извади телефона си в движение. Включи фенерчето и коленичи пред шкафа. Надзърна вътре. После се отпусна рязко на земята, при което удари дясното си рамо в стената.
– Какво има? – попита Сандс.
Ръдърфорд не успя да каже нито дума, само посочи вяло с лявата си ръка.
Сандс прекоси помещението, погледна в шкафа и се обърна към Ричър. Той разбра какво ще каже тя, преди да си е отворила устата.
– Шкафът е празен. Сървърите са изчезнали.
Ричър си представи как сървърите се отдалечават, отдалечават и накрая изчезват на хоризонта. А онзи агент от Москва лети в обратната посока. Със самолет. И приближава ли, приближава.
– Някакъв шанс да са в тези купчини? – попита Ричър.
Ръдърфорд се изправи с усилие и поклати глава.
– Не. Тук има само един вид компютри, всичките са настолни. Сървърите не са тук. Закъснели сме.
– Грешиш – възрази Ричър. – Не сме закъснели. Приближили сме се с още една стъпка към целта. Сега знаем със сигурност, че сървърите са били тук, което означава, че сме на прав път.
– Така е – подкрепи го Сандс. Тя хвана Ръсти за ръката и го поведе към вратата. – Хайде, няма да се предаваме.
– Но какво можем да направим? – попита Ръдърфорд. – Това е задънена улица!
– Не, не е – отвърна Сандс. – Сървърите са били тук. Някой знае какво се е случило с тях.
– Сигурно. Но кой?
– Вече разбрахме кой – каза Сандс. – Бил Бъдник. Същият, който е заплашил Томасино. Собственикът на ресторанта. Ще говорим с него. Може да ни каже на кого ги е продал.
– Смяташ, че е тук ли? – попита Ръдърфорд. – Ами ако не работи вечер?
– Ще влезем вътре – обясни Сандс. – Лесно ще разберем дали е тук. Ако не е, все някой ще знае как да се свържем с него.
– Не е необходимо да го търсим – обади се Ричър. – Ще изчакаме пет минути, а може и по-малко. Той сам ще дойде при нас.
Ричър прибра клещите за рязане на болтове под своята седалка на микробуса и затвори вратата на малкия склад.
– Точно така – съгласи се Сандс. – Престоят от половин час, нали?
– Нищо не разбирам – призна Ръдърфорд.
– Томасино каза, че може да идва тук по всяко време, стига ресторантът да работи – обясни Ричър, докато поставяше новия катинар. – Не е нужно да се обажда предварително. Трябва само да остави камиона тук и да прекара половин час в заведението.