– Което пък означава, че човекът, който претърсва камиона му, винаги е тук – добави Сандс и продължи: – Той просто се нуждае от време да прерови отпадъците. Да открие по-ценните, да ги пренесе в склада и да изчезне, преди Томасино да се е върнал. Трийсет минути са малко време. Всичко останало – например да разчитат на друг човек, който да им звънне при пристигането на Томасино, за да изпратят някого да претърси камиона му – би отнело твърде много време.
– Възможно е – съгласи се Ръдърфорд, – но това не означава, че Бъдник върши всичко сам.
– Така е – отвърна Ричър и се облегна на стената. – Професионалните престъпници обикновено целят две неща. Първо, да извлекат колкото е възможно по-голяма печалба. И второ, да поемат колкото е възможно по-малък риск. Ако Бъдник не рови сам в камионите, това би означавало да наеме някой, който да го прави вместо него. Поне един човек. Може би дори двама, за да покрият всички смени през седмицата. Бъдник ще трябва да плаща на тези хора и така ще намали печалбата си. На всичкото отгоре тези двамата ще трябва често да се отлъчват от работа – независимо дали са в кухнята, миялното, или са другаде, – а това ще породи подозрения. Ще увеличи риска. – Ричър посочи аварийния изход в задната част на основната сграда. – Залагам десет към едно, че следващият, който ще се появи от там, ще бъде самият Бъдник. А междувременно, Ръсти, най-добре се качи в микробуса. Дръж си главата наведена. Ти все пак си местен, писали са за теб във вестника. Бъдник може да те познае.
Задната врата се отвори три минути по-късно и оттам излезе мъж, облечен със светлосив костюм, бяла риза и вратовръзка на цветя. Косата му бе грижливо разделена по средата. Мъжът бе огромен. Близо метър и деветдесет и поне сто и осемдесет килограма. Рисковете на професията, когато си заобиколен с безплатна храна по цял ден, помисли си Ричър. Мъжът спря за миг и наклони леко глава на една страна. Явно оценяваше ситуацията.
След секунди непознатият взе решение и се запъти към склада. Стъпваше леко, движеше се бързо. Ричър коригира първоначалната си оценка. Човекът не беше просто торба сланина. Вероятно бе бивш състезател по борба или американски футбол. Не че това имаше някакво значение. Стига да не получеше инфаркт, преди да отговори на всички въпроси на Ричър.
– Съжалявам, но не можете да паркирате тук – каза мъжът. – Налага се да ви помоля да се преместите.
– Не сте прав… господин Бъдник, нали? – отвърна Ричър. – Можем да паркираме тук. И то е очевидно, защото вече сме го направили. И не се налага да ни молите да се преместим. Просто искате да се преместим.
– Кой си ти, по дяволите? – възкликна Бъдник. – И откъде знаеш името ми?
– Знам много за вас. Знам, че притежавате този ресторант. И че доходите от него ви се струват недостатъчни, затова сте завъртели малък страничен бизнес. Ще ви направя предложение, съвсем просто предложение. Така и двамата ще получим каквото искаме. И всеки ще продължи по пътя си. Как ви звучи?
– Първо, нямам представа за какво говориш. Аз се занимавам само с ресторанта. И с нищо друго. Точка. Второ, дори да имах страничен бизнес, едва ли би могъл да ми предложиш нещо, което да ме заинтригува.
– Нищо не предлагам. Аз не продавам, а купувам. Или по-точно, искам да сключа бартер, защото нямам намерение да ви давам пари. Вие ще ми дадете това, което ми трябва, а аз ще направя нещо за вас.
– Много си самоуверен.
Ричър не отговори.
– Добре – каза Бъдник. – Да допуснем, че съм заинтригуван. Какво искаш?
– Малко информация.
– Каква?
– Някой е докарал тук компютърно оборудване, което е изчезнало. Проблемът е, че то ни принадлежи и ние си го искаме обратно. Затова ще ни кажете на кого сте го продали.
Бъдник не каза нищо.
– А в замяна няма да ви счупя краката – продължи Ричър.
– Майната ти! – Бъдник отстъпи крачка назад, извади мобилен телефон от джоба на сакото си и започна да набира някакъв номер.
Ричър му го взе и го подхвърли на Сандс.
– Очевидно не набирахте 911, тъй като говорим за крадени вещи – каза Ричър. – Което означава, че се обаждате на онези типове, на които плащате за закрила. За да направят какво? Да изпратят три-четири горили? При други обстоятелства бих се зарадвал на подобен развой. Прекарах целия ден в този микробус, седях, чаках, разговарях… Не бих имал нищо против да се пораздвижа. Но, уви, времето ме притиска. Което означава, че или ще ми кажете това, което ме интересува, или ще ви използвам за отдушник.
– Така ли? – Бъдник повдигна брадичка. – Хайде! Опитай! Да видим дали ще се получи!