Борец, помисли си Ричър. Или футболен защитник. Което означава, че най-вероятно ще се опита да ме сграбчи и да ми приложи някоя хватка. Или да се втурне напред с надеждата да ме събори. Да, сигурно ще опита нещо подобно.
Шансът Бъдник да нанесе удар или ритник бе нищожен. Ричър бе убеден в това. Като за начало Бъдник бе по-нисък поне със седем-осем сантиметра. Освен това Ричър имаше необичайно дълги ръце. Най-лесното за него бе да изчака Бъдник да атакува и да го удари в лицето, щом влезе в обхвата му. Но не прекалено силно. Ричър не искаше бившият спортист да изпадне в безсъзнание. Не и преди да му каже името.
Бъдник пристъпи встрани по посока на часовниковата стрелка и се озова по-близо до склада. Така застана на една линия с мястото за паркиране, на което бе спрял микробусът. Което означаваше, че ще атакува, ще връхлети Ричър, вместо да се опита да го сграбчи и да му приложи някоя хватка. Бъдник беше много едър. Определено разполагаше и с много енергия, за да придвижва огромното си туловище насам-натам. Ричър промени плана си. Нуждаеше се от свободно пространство вляво и вдясно. Така с лекота можеше да избегне атаката на противника. Да го накара да се повърти в кръг. Да го изтощи. Да го накара сам да изгуби схватката.
Бъдник пристъпи десетина сантиметра напред и се накани да се втурне към Ричър. И тогава се намеси Сандс. Тя заби пета в коляното му и Бъдник се строполи като прекършено дърво, изпищя, превъртя се по гръб и хвана пострадалия си крак.
– Какво? – обърна се Сандс към Ричър. – Защо трябва само мъжете да се забавляват?
Бъдник се надигна с усилие и седна на асфалта. Кракът му бе извит под необичаен ъгъл.
– Изритах те – започна Сандс и застана пред него – с половината си сила. Следващия път ще го направя с всичката. И няма да се прицеля в краката ти, а между тях. Да знаеш, че никога не пропускам.
Бъдник изскимтя и се опита да запълзи назад.
– Освен ако не ни кажеш името – продължи Сандс. – Името на човека, на когото продаваш електрониката. И то веднага.
– Не мога – отвърна Бъдник. – Нищо не съм продавал…
– Давай – обади се Ричър. – Изритай го!
– Не! – възкликна Бъдник. – Вие не разбирате. Аз не продавам нищо… не аз ръководя тази операция. Аз само давам под наем мястото, където складират нещата.
– И на кого го даваш под наем? – попита Ричър.
– На човека, на когото плащам за закрила.
– Добре. Как се казва? Къде да го открием?
– Не! Моля ви! Не мога. Вижте, този човек дори не ми плаща. Той го приема като услуга… проява на любезност.
Ричър и Сандс се спогледаха.
– Това е самата истина! – вдигна ръце Бъдник. – Кълна се! Вижте, аз въртя ресторантьорски бизнес. От самото начало си знаех, че трябва да плащам за закрила. Дори включих сумата в бюджета, под фалшиво перо, разбира се. Бях заделил парите, всичко беше готово. Онзи тип се появи вечерта, когато отворих. Точен като часовник. Каза ми сумата, която трябва да плащам. Стори ми се висока, но какво можех да направя? Приех. А после той ми разказа, че върти и друг бизнес, със стара електроника. Нещо повече, прави го от години. Човекът, от когото купих ресторанта, явно бе пропуснал да ми спомене тази подробност. Мръсник! Както и да е… Онзи тип каза, че споразумението с предишния собственик го устройва и се надява да го поднови и с мен. Откажа ли, това ще се отрази на доброто ми здраве. Какво можех да му кажа? Не съм глупав!
– Може наистина да си глупав – отвърна Ричър, – а може и да не си. Не ме интересува кой какво ти е казал или кога. Не ме интересува колко изкарваш и колко плащаш. От теб искам да чуя само две неща. Името на този човек. И къде да го открия.
– Не мога… той ще ме убие.
– Ако не ми го кажеш, моята приятелка ще те изрита с всичка сила. Не мисля, че ще ти стане приятно. Затова ти предлагам да си помислиш добре. Да подредиш приоритетите си. Да съпоставиш това, което несъмнено ще се случи в настоящето, с онова, което евентуално може да се случи в бъдещето. И ще трябва да го направиш бързо, защото започвам да губя търпение.
Бъдник помълча известно време, след което се изправи с усилие.
– Спомена за приоритети… Какви са твоите? Да си получиш нещата обратно или да спипаш онзи, който ги е взел? Защото, за да се озоват нещата ви тук, някой трябва да ги е изхвърлил на боклука. Може да е било погрешка, може да е било нарочно. Но който и да го е направил, моят човек не е виновен. Какво ще кажете да ви помогна да си върнете нещата, но без да го замесвате?
Ричър се замисли. Рекет срещу закрила? Това предполагаше наличието на организирана престъпност. Организираната престъпност предполагаше съществуването на проституция, хазарт, наркотици, лихварство. Все неща, за които Ричър нямаше никакво време. В някой идеален свят той щеше да разбие на пух и прах подобна мрежа, но Ричър не живееше в идеален свят. А в реален. И нямаше работа с вероятности и възможности, проблемите му бяха съвсем осезаеми. Самоличността на шпионина, който се опитваше да открадне копие от "Страж" например. Или безопасността на Ръдърфорд.