– Много щедро от страна на господин Ръдърфорд, но както ви казах и вчера, не съм от най-търпеливите. Мразя да чакам. Какво ще кажете да ми донесете сървъра още сега? Или ми позволете да дойда и сам да го взема. И двата варианта ме устройват. Ако наистина възникне някакъв проблем с общинските архиви, лично ще даря сървъра от името на господин Ръдърфорд. Какво ще кажете?
– Не знам. Господин Ръдърфорд няма търпение да прегледа съдържанието на сървъра. Да научи повече за историята на града. Нали разполага с достатъчно свободно време…
– Успяхте ли да прегледате тези архиви?
– Не, изобщо.
– Ужасно скучни са, повярвайте ми. Те са в състояние да ви уморят от скука, освен ако не проявявате специален интерес към тях като мен, а аз го правя заради баща ми. Архивите съдържат протоколи от заседания на градския съвет, на които се обсъжда броят кокошки, които хората имат право да отглеждат в дворовете, или разрешителните, от които се нуждаят, за да продават прясна риба. Такива неща… Ръдърфорд няма да пропусне нищо интересно, ако донесе сървъра направо тук. А аз мога да бъда много благодарен.
– Колко благодарен?
– Да речем… още хиляда долара.
Ричър не каза нищо.
– Още две хиляди? – попита Клостерман.
– Добавете пет хиляди – каза Ричър – и ще бъдем при вас след трийсет минути.
……
Ричър извади от гардероба втория клониран сървър, прибра го в багажника на колата на Марти и потегли към дома на Клостерман. Чувстваше се като бейзболист в началото на деветия ининг. Резултатът бе равен и той имаше един-единствен шанс да спечели мача, без да влиза в продълженията. Но противникът щеше да направи смяна, да включи нов играч от друга лига. Който не бе на стадиона при започването на мача. Следователно с неизвестни възможности. Но със солидна репутация.
Ричър се озова пред портала, натисна бутона на интеркома, представи се и изчака металната врата да се плъзне встрани, след което влезе в двора и паркира на същото място като предишния път. Изкачи стъпалата и прекоси верандата. Икономката го очакваше на прага, облечена в същата черна рокля със същата бяла престилка. Косата ѝ бе вдигната на същия кок. Тя го поздрави с тихия си студен глас и го поведе по коридора. Крачеше с ефирна лекота по старите плочи на пода и покрай портретите на стените. Двамата с Ричър се озоваха пред последната врата вдясно. Камериерката почука, отвори и отстъпи встрани, за да направи място на Ричър. Клостерман вече го очакваше, седнал на фотьойла си. Беше облечен в черен костюм с бяла риза и тясна черна вратовръзка. Косата му изглеждаше по-добре сресана. Имаше вид на човек, който се кани да отиде на погребение.
Клостерман остави вестника и се изправи.
– Това ли е? – кимна той към черната кутия в ръцете на Ричър.
– Както обещах – отвърна Ричър.
– Отлично. Оставете го на масата.
Ричър остави сървъра до ваза с малки бели цветя. Беше виждал такива и преди, но не и на живо, а в една книга, която бе прочел преди много години.
Клостерман взе пакета, който бе оставил до фотьойла си. Той бе от кафява хартия, а горната му част бе прегъната като на онези торби от амбалажна хартия, в които ресторантите доставят храна по домовете. Клостерман го подаде на Ричър с думите:
– Хонорарът ви. Всичко е тук. Включително бонусът ви.
Ричър погледна вътре. В плика имаше три пачки банкноти, всяка с дебелина три сантиметра. Чисто нови двайсетачки. По двеста и петдесет във всяка пачка. С други думи, по пет хиляди долара. Теглото им бе като на голям бургер. Ричър извади парите, прибра всяка пачка в отделен джоб и върна празния плик на Клостерман.
– Не забравяйте какво ни обещахте – каза Ричър. – Появят ли се проблеми с възстановяването на дигиталния архив, вие ще дарите сървъра на града. От името на Ръдърфорд.
– Имате думата ми – отвърна Клостерман. – А сега, ако ме извините, трябва да се подготвя за важна среща.
Той извади от джоба си малка сива кутийка, която приличаше на дистанционно за гаражна врата например. Натисна бутона. Изчака. Нищо не се случи.
Клостерман изглеждаше раздразнен. Натисна бутона отново. Изчака. Нищо не се случи.
– Извинявам се – каза той. – Аня сигурно е заета. Моля, последвайте ме.
Клостерман отвори вратата и поведе Ричър по коридора. Когато наближиха другия му край, Ричър чу икономката да говори, най-вероятно по телефона. Гласът ѝ звучеше по-силно от преди, а тонът ѝ бе още по-студен.
– Не, не може – каза тя. – Подранили се сте с един час. Трябва да си тръгнете и да се върнете в уреченото време. Не ме интересува. Проблемът не е на господин Клостерман. Може би той не се нуждае от услугите ви, след като не сте в състояние да изпълните толкова прости инструкции.