Мани надникна откъм кабината на щурвала.
— Докторе, един товарен кораб се е насочил право към нас.
Хейланд погледна през рамо и каза:
— Би трябвало да отмине, преди да започнем изпитанията. — И отново насочи вниманието си към компютрите.
Еберсън седна на големия сандък и загледа приближаващия се кораб. Ако се съдеше до модерния му силует и липсата на ръжда, беше построен наскоро. Беше товарен, със среден тонаж, а сивата боя го караше да прилича на боен. Прозорците на мостика привлякоха вниманието на Еберсън. Бяха боядисани в черно, което бе необичайно и придаваше на товарния съд зловещо излъчване.
На главната му палуба се виждаха неколцина мъже с работни гащеризони — правеха нещо до един голям контейнер. Когато корабът приближи още, Еберсън видя, че монтират върху платформа, разположена в средата на палубата, предмет с формата на сателитна чиния. Въпросната чиния бе боядисана в сиво-зелен цвят, сочеше към морето и се издигаше на метър-два над палубата, наподобявайки издуто от вятъра платно. Мъжете, които сновяха по палубата, се скриха във вътрешността на кораба и Еберсън забеляза, че той забавя ход.
— Карл, този кораб нещо не ми харесва — каза Еберсън и се изправи разтревожен на крака.
— Нищо не могат да видят — каза Хейланд. — Защо не вземеш една въдица и не се престориш, че се опитваш да уловиш някоя риба тон?
Еберсън взе въдица от стойката и я заметна през борда, без дори да си направи труда да сложи стръв, тъй като бездруго не изпитваше никакво желание да се бори с някоя огромна риба, появила се от морските дълбини. Когато товарният кораб се изравни с яхтата им, той помаха приятелски към затъмнените прозорци на мостика.
В този миг ръката му бе пронизана от изгаряща болка, която продължи към тялото му. Той свали ръка и я разтърси, но парещата агония вече се разпространяваше навсякъде по него. След броени секунди Еберсън се почувства така, сякаш в тялото му са впили челюсти хиляди червени мравки. Огънят обзе и главата му, където очните му ябълки сякаш бяха започнали да врят и кипят в орбитите си.
— Карл — понечи да извика той, но от устата му излезе само нечленоразделен гъргорещ звук.
Хейланд бе изпитал същата болка в гърба си. Извърна се рязко и съзнанието му обработи едновременно две сцени, на които стана свидетел. Едната бе на умиращия Джо Еберсън, който падна на палубата, без да изпуска въдицата. Кожата на приятеля му бе станала аленочервена. Другата бе на наподобяващото сателитна чиния устройство на товарния кораб, насочено право към него от разстояние няколко десетки метра.
Той преодоля изгарящата болка и се повлече към рубката. Мани лежеше на палубата, от носа и ушите му течеше кръв. В мига, в който Хейланд подмина стария си приятел, болката се усили още повече. Сякаш цялото му тяло гореше, обзето от пламъци. Някъде дълбоко в съзнанието си Хейланд си зададе въпроса защо кожата му не пада на парчета. Залитна, но със сетни усилия успя да достигне креслото на щурмана. Главата му сякаш щеше да експлодира, но той все пак намери сили да протегне ръка под конзолата и изгарящите му от болка пръсти напипаха двата превключвателя, скрити там. Той ги натисна едновременно, след което изпусна сетния си дъх.
4.
— Ще поплуваш ли с мен?
Лорън Смит-Пит вдигна поглед към съпруга си. Само преди броени секунди той бе станал от щурманското кресло, за да спусне котвата на взетата под наем моторна лодка, а сега седеше на транеца с неопренов костюм и кислородна бутилка на гърба, нетърпелив да изследва морските дълбини. Лорън можеше единствено да се възхищава на силата, с която морето го привличаше като магнит с невиждана мощ.
— Предпочитам да остана тук и да се насладя на слънцето и на безоблачното чилийско небе — отвърна тя. — Сесията на Конгреса започва в понеделник, затова нека подишам чист въздух, докато имам тази възможност.
— Според мен най-голяма полза в Капитолия ще имаш от тапи за уши.
Лорън не отвърна на забележката на съпруга си. В Конгреса тя бе един от представителите на щата Колорадо и с радост се бе възползвала от възможността да избяга от партизанските боричкания във Вашингтон, та макар и само за няколко дни. Освободена от тежестта на служебните задължения и натрапчивия интерес на медиите, Лорън се чувстваше много по-спокойна и си почиваше много по-добре, когато се намираше в чужбина. Облечена с оскъден бански костюм от две части, който никога не би могла да си позволи у дома, тя гордо бе изложила на показ чувственото си, но стегнато тяло, което поддържаше с помощта на йога и всекидневни кросове върху пътечката за бягане.