— Можем ли да предупредим круизния кораб? — попита Лорън високо, за да надвика шума на работещия с цялата си мощност двигател.
Пит поклати глава.
— Нямаме радиостанция. А и корабът е хвърлил котва. Няма да успеят да го преместят навреме.
— Поне можем да предупредим пътниците.
Пит само кимна. Това изглеждаше почти непосилна задача предвид малкото време, с което разполагаха.
Докато приближаваха товарния кораб откъм кърмата, той обмисли няколко възможности. Наблизо не се виждаха други кораби, яхти или лодки, което означаваше, че не могат да предупредят круизния лайнер по радиостанцията. Първата му мисъл бе да се качи на борда на движещия се кораб, но когато приближи корпуса му достатъчно, отхвърли идеята. Достъпът до палубата не изглеждаше никак лесен, а дори да успееше да се добере до мостика, едва ли щеше да успее да го спре навреме. А искрящо белият туристически кораб лежеше право пред тях, на разстояние не повече от половин миля.
Докато минаваха покрай корпуса на „Тасманийска звезда“, Пит включи сирената и мина пред товарния кораб. Лорън подскочи и махна с ръце към бака, но не последва никаква реакция. „Тасманийска звезда“ не забави ход и не промени курса си, а продължи невъзмутимо напред към страховития сблъсък. Пит огледа мостика, но не видя зад прозорците му нито една фигура. По всичко изглеждаше, че „Тасманийска звезда“ е кораб призрак, изоставен от екипажа си и излязъл от контрол.
Пит огледа близките води, за да потърси помощ, но около тях нямаше никого. В товарното пристанище, разположени на около миля югозападно от тях, бяха акостирали няколко кораба, но иначе акваторията на залива изглеждаше празна чак до самия бряг. Празна, ако не се броеше белият корпус на закотвения „Морска прелест“.
Пътниците, събрали се на горната палуба на лайнера, сочеха и ръкомахаха към приближаващия се товарен кораб, а капитанът на „Морска прелест“ правеше трескави опити да се свърже с „Тасманийска звезда“ по радиото. Неуправляемият кораб обаче отвръщаше единствено с мълчание.
Застанал на борда на моторната лодка, Пит огледа товарния кораб по цялото му протежение. Странно, но той газеше доста плитко.
На слабото му обветрено лице се изписа решимост. В критични моменти умът му като че ли работеше с непостижима иначе скорост, обмисляше всевъзможни варианти и съвсем хладнокръвно начертаваше план за действие. И тъй като опциите пред тях бяха съвсем ограничени, Пит бързо стигна до единствено възможния отговор.
Завъртя рязко щурвала и пресече пътя на търговския кораб, след което насочи лодката успоредно на щирборда2 му.
— Лорън, облечи неопреновия ми костюм.
— Какво ще правим?
— Ще отклоним тази грамада от курса й.
— С тази миниатюрна лодка? Това е невъзможно!
Пит погледна към кораба и каза решително:
— Не и ако го ударим където трябва!
6.
На борда на „Морска прелест“ бе избухнала паника. Пътници крещяха истерично, родители грабваха децата си и тичаха към противоположния край на кораба, докато други се блъскаха по стълбите в опит да достигнат горните палуби. Дори членовете на екипажа се присъединиха към пасажерите в опитите им да избягат от мястото на предстоящия сблъсък.
Случайно или не, но „Тасманийска звезда“ се бе насочила право в средата на туристическия лайнер. Двата кораба имаха приблизително еднакви габарити и товарният кораб се движеше с достатъчно инерция, за да разцепи пътническия на две.
Застаналият на мостика на „Морска прелест“ капитан Алфонс Франко нямаше кой знае какви възможности за реакция. Отчаяно се опитваше да извърти кораба си настрани, но за целта можеше да разчита единствено на спомагателните двигатели, тъй като основните изобщо не бяха включени. Все пак той бе вдигнал котвената верига и бе задействал спомагателните двигатели с надеждата да завърти кораба и да избегне сблъсъка.
Докато наблюдаваше обаче връхлитащия товарен кораб, капитан Франко осъзна, че е прекалено късно.