— Никой ли няма на борда? — попита Франко, след като настигна Пит в подножието на вътрешната стълба.
— Все още никой не ни е посрещнал с добре дошли.
Изкачиха няколко етажа и влязоха в мостика през отворена двукрила врата.
Огромната контролна зала бе празна подобно на останалата част на кораба. Призрачната атмосфера се нарушаваше единствено от статичното пращене на корабната радиостанция, която излъчваше ругатните на чилийската брегова охрана. Франко изключи радиото, после отиде пред централната конзола на пулта за управление и спря двигателите.
Пит огледа щурвала.
— Автопилотът е настроен на курс от сто четирийсет и два градуса.
— Не разбирам защо екипажът е изоставил движещ се кораб.
— Възможно е да става въпрос за пиратство — предположи Пит. — Изглежда, че трюм номер пет е бил опразнен, след като корабът е напуснал пристанището.
— Да пленят екипажа и да поискат откуп, това мога да го разбера — каза Франко, като разтриваше замислено брадичката си, — но да ограбят кораб за насипни товари в открито море… Не съм чувал за подобно нещо.
Чак сега забеляза едно тъмно петно на стената и множество подобни на пода.
— Погледнете това!
Бегъл поглед към петната бе достатъчен на Пит, за да разбере, че това е засъхнала кръв. Когато потри с пръст петното на стената, фини частици се отлепиха и се посипаха на пода.
— Не ми изглежда скорошна. Можем да проверим навигационната система на кораба и да разберем откъде идва.
Франко пристъпи към щурвала, отдалечавайки се с радост от засъхналата кръв, застана пред навигационния монитор, който представяше стилизирания образ на „Тасманийска звезда“, наложен върху дигитална карта на пристанището на Валпараисо, натисна няколко копчета и намали мащаба. Пристанището на Валпараисо отстъпи място на чилийското крайбрежие, което на свой ред бе заменено от бреговата ивица на Южна Америка. Появи се жълта линия, която очертаваше маршрута на кораба. Тя сочеше на север, след което рязко завиваше на запад. Франко проследи линията през целия Пасифик и установи, че началото й тръгва от австралийския континент.
— Дошъл е от Пърт — каза той, след което насочи вниманието си към точката, в която корабът бе променил рязко курса си, погледна Пит и кимна. — Възможно е наистина да става въпрос за пиратство. Корабът не би трябвало да прекоси Тихия океан с един празен трюм.
— Къде е настъпила промяната на курса?
Франко посочи изображението на екрана.
— На приблизително хиляда и седемстотин мили западно от Коста Рика.
— Доста самотно кътче от океана и подходящо за пиратско нападение.
Франко поклати глава.
— Ако екипажът е напуснал кораба на това място, това означава, че „Тасманийска звезда“ е изминала сама над три хиляди и петстотин мили, преди да се озове край Валпараисо.
— Което пък означава, че е била отвлечена преди повече от седмица. Трудно може да се проследи толкова стара следа.
На мостика внезапно връхлетя морякът от екипажа на Франко. Лицето му бе зачервено, беше се запъхтял от тичането по стълбите. Трепереше.
— Каютите на екипажа са празни, капитане. На борда няма никой. — Той се поколеба. — Намерих само един.
— Мъртъв? — попита Франко.
— Да. Нямаше да го открия, ако не беше миризмата. Лежи на главната палуба, близо до предния трюм.
— Заведи ме при него.
Морякът се обърна и поведе Франко и Пит надолу по стълбите. Прекосиха палубата откъм бакборда, като минаваха покрай редица товарни люкове. Когато наближиха предния трюм, морякът забави крачка, сетне спря и посочи:
— Лежи под една от спомагателните конзоли. — Но не направи нито крачка повече. — Сигурно е паднал там.
Пит и Франко пристъпиха напред. Едва сега забелязаха неясен син обект, вклинил се между хидравликата на люка в непосредствена близост до една от спомагателните конзоли. Когато приближиха още, видяха, че е труп на мъж, облечен в син гащеризон. Миризмата на разлагаща се плът бе отвратителна, но още по-отвратителен бе видът на трупа.
Дрехите изглеждаха съвсем чисти. Ако съдеше по тежките работни ботуши и ръкавиците, затъкнати в колана на кръста, Пит би предположил, че това е обикновен моряк. Това бе единственото, което бе в състояние да заключи от огледа на тялото.
Откритите участъци от кожата на трупа бяха подпухнали, раздути до гротескни размери и придобили цвета на френска горчица. Около ушите и устата му се бе събрала съсирена кръв. Над лицето му кръжаха мухи, кацаха около отворените му подути очи. Най-ужасно бе състоянието на пръстите, ушите и носа, които бяха почернели като овъглени, макар кожата върху тях да бе запазила целостта си. Пит си припомни снимки на полярни изследователи с измръзнали крайници, чиято мъртва кожа бе покрита с черни пришки. „Тасманийска звезда“ обаче не бе доближавала полярните области.