— Боксит ли? — зачуди се Пит, измъкна найлоновото пликче от джоба си, извади сребристото камъче, което бе взел от борда на „Тасманийска звезда“, и го сложи на бюрото си. — Имаш ли представа каква е стойността на превозвания боксит?
— Не успях да открия сумата, за която е бил застрахован корабът, но цената на боксита варира според качеството му и в момента се котира между трийсет и шейсет долара за тон на свободния пазар.
— Не ми се струва логично някой да отвлече кораб заради товар боксит.
— Аз лично бих предпочел кораб, натоварен с айпади.
— Някаква теория къде са се скрили крадците?
— Не. Анализирах координатите на мястото, където корабът е променил курса си — получих ги от теб — но не открих нищо. Това е бяло петно в Пасифика. Шпионските сателити не му обръщат никакво внимание.
— Влязъл си в мрежата на Националното разузнаване? Надявам се да не си оставил следи?
Йегър, който бе превъзходен хакер, когато обстоятелствата го налагаха, се засегна.
— Аз да оставя следи? Ако изобщо забележат, че съм влизал в системата им, няма да стигнат по-далеч от любимия ми сайт за холивудски клюки.
— Би било жалко правителството да спре сайта, нали?
— И аз мисля същото. Имам обаче теория за появата на „Тасманийска звезда“ във Валпараисо.
— С удоволствие ще я чуя.
— Преди девет дни, когато се е намирал на около хиляда и седемстотин мили западно от бреговете на Коста Рика, корабът е направил рязък завой на юг. По същото време в този район на Пасифика са паднали няколко метеорологични сонди. Оказва се, че тогава в района се е разразила мощна тропическа буря, макар че силата й отслабнала преди да връхлети бреговете на Мексико. Преди да изгубим сондите, сме регистрирали ветрове със сила девет бала.
— Следователно пиратите са били принудени да изоставят плячката си набързо.
— Така мисля. Вероятно затова са изоставили по-голямата част от товара и не са спрели двигателите.
Пит се замисли за миг.
— Има ли някакви острови в района?
Йегър извади таблета си и извика на екрана карта на района, в който корабът бе променил курса си.
— Има малък атол, Клипъртън. Намира се само на двайсетина мили от мястото, което ми даде… и лежи точно на курса на кораба. — Погледна Пит и поклати глава. — Отлично хрумване!
— Не са имали време да го потопят, затова са му задали курс към Клипъртън. Очаквали се корабът да се разбие в рифа и да потъне.
— Само че бурята го е отклонила от курса — продължи Йегър — и корабът се е насочил на юг, изминавайки почти четири хиляди мили, преди да се озове в пристанището на Валпараисо.
Пит отпи глътка кафе.
— Това обаче не ни дава отговор на въпроса кой е нападнал кораба и е избил екипажа му.
— Прегледах пристанищните документи, свързани с последните доставки на боксит, но не открих нищо любопитно.
— Вероятно няма и да откриеш. Хирам, потърси информация за други пиратски нападения или за безследно изчезнали кораби в Тихия океан. И още една услуга. — Пит взе сребристото камъче и го подхвърли на Йегър. — Намерих това на борда на „Тасманийска звезда“. Преди да се върнеш в компютърния център, отбий се при момчетата от отдела за подводна геология и ги помоли да проверят какво точно е това.
— Веднага! — Йегър огледа камъчето. — Мислиш, че не е боксит, така ли?
Пит поклати глава.
— Едно предчувствие и един голям кораб, заседнал на брега, ми подсказват, че не е.
9.
В опит да прогони умората, обзела го след дългия полет, Пит изкачи на бегом входните стъпала, които отвеждаха към фоайето на административната сграда „Айзенхауер“. Тази внушителна каменна постройка, разположена в непосредствена близост с Белия дом, бе любимата федерална сграда на Пит. Построена през 1888 г. в архитектурния стил, характерен за Втората френска империя, тя се отличаваше със стръмен мансарден покрив и високи прозорци, които я правеха идеален декор за филмирането на някой роман на Виктор Юго. Цялата сграда бе построена от гранит и шисти, с минимално използване на дърво, за да бъде намален рискът от пожар. По ирония на съдбата тъкмо пожар, избухнал през 2007 г., едва не бе унищожил кабинета на вицепрезидента Чейни на втория етаж.
Последните вицепрезиденти използваха кабинетите си в сградата единствено за церемониални цели, тъй като предпочитаха да стоят в Белия дом, долепени плътно до президента. Това обаче се промени с избирането на поста на адмирал Джеймс Сандекър. Компромисен кандидат, издигнат на поста след смъртта на своя предшественик по време на мандата му, Сандекър предпочиташе да стои на разстояние от майсторите на задкулисните интриги, с които изобилства всяка администрация. Затова превърна вицепрезидентския си кабинет в „Айзенхауер“ в свое основно работно място. Охотно минаваше — при това по няколко пъти дневно, ако случаят го налагаше — по подземния тунел, който свързваше сградата с Белия дом, и правеше това за голямо съжаление на членовете на екипа си, които не бяха в толкова добра физическа форма.