— Ще внимаваме!
Пит му кимна и последва Джордино, който вече бързаше по палубата. На излизане зърна за миг удостоверението за управление на плавателни съдове на капитана, окачено на една от стените. Сбърчи чело като видя, че е издадено на името на Клайв Къслър, после побърза да настигне Джордино.
Ал вече развързваше малката надуваема лодка. Вместо да губят време да я спускат с лебедката, просто я хвърлиха през борда, след което скочиха в нея. Пит дръпна няколко пъти въжето на стартера и запали извънбордовия двигател. Даде пълна газ и бързо се отдалечи от баржата и пое към брега.
Въпреки сгъстяващия се мрак силуетът на мексиканската моторница все още се виждаше на хоризонта и Пит насочи малката лодка по дирите й. Разстоянието между двете лодки обаче се увеличаваше, тъй като моторницата се движеше много по-бързо от малкия „Зодиак“. Пит не бе в състояние да направи нищо друго, освен да се опита да не изостане прекалено, за да успее да види къде точно ще слязат на брега престъпниците.
— Надявам се, че не си забравил да вземеш паспортите ни — извика Джордино.
Поддържаха курс право на югоизток, което неизбежно щеше да ги отведе до мексиканския бряг.
— По-добре да бях взел гранатомет — отвърна Пит.
Джордино вече бе огледал лодката. Единственото потенциално оръжие, с което разполагаха, бе малката й котва. Пит обаче нямаше никакво намерение да влиза в открита конфронтация с въоръжените крадци. Единствената му грижа бе безопасността на Ан.
Докато сянката на моторницата се стапяше в далечината, той се зачуди какво ли е замислила дръзката агентка от Службата за криминални разследвания на военноморските сили.
15.
Ан, мокра до кости, стискаше здраво релинга на моторницата и си задаваше същия въпрос. Несъмнено искаше да овладее лодката и да я насочи към Сан Диего, но поне за момента това изглеждаше невъзможно, тъй като срещу себе си имаше четирима въоръжени мъже. Плъзна ръка към кръста си, за да се увери, че кобурът с нейния „Зиг Зауер“ Р239 е на мястото си, а не е изпаднал при скока й в океана.
Решението й да се промъкне на борда на мексиканската лодка бе по-скоро импулсивно, продиктувано от прилив на адреналин, а не от ясно очертана стратегия. Ан тъкмо излизаше от една от корабните лаборатории, търсейки безопасно място, където да прибере кутията на Хейланд, когато видя на палубата Пабло да насочва пистолет към Гън. Мигом се мушна обратно в коридора, пропълзя до каютата си и взе оръжието си. И когато един от нападателите привлече вниманието на всички, като простреля надуваемата лодка на „Дрейк“, тя се промъкна на мостика, но само за да установи, че радиостанцията е унищожена. Макар целият екипаж на изследователския кораб да бе изненадан от атаката, Ан много добре знаеше каква е причината за нападението. Целта им бе кутията. Тъкмо тя, а не тялото на Еберсън, бе истинската причина за появата на агент Ан Бенет на борда.
Нападателите действаха експедитивно и прехвърлиха кутията на борда на своята моторница преди Ан да успее да измисли план за противодействие. Единствената мисъл, която й мина през ума, бе, че ако не е в състояние да спаси съдържанието на кутията, трябва да го унищожи. На всяка цена.
Сърцето й биеше до пръсване, когато се прокрадна до вратата на мостика и надникна към кърмата. Вниманието на Пабло бе ангажирано с Гън, който изваждаше подводницата от водата, докато останалите нападатели пренасяха кутията на борда на моторницата. Тя пое дълбоко дъх, промъкна се до фалшборда и скочи във водата.
Дългогодишните тренировки си казаха своето. Тя се стегна, изпъна тялото си и протегна ръце, устремена към океана. Прониза водата почти под прав ъгъл, идеалното гмуркане, при което почти не се чу плясък и не се вдигнаха пръски. Тялото й потръпна от досега със студените води на Пасифика, но Ан се извърна и заплува към мексиканската моторница.
Излезе на повърхността от другата й страна, след което се прилепи плътно до корпуса й, за да остане незабелязана. Чу някой да скача на борда, после забеляза, че моторницата се отдалечава от „Дрейк“. След секунди двигателите на моторницата изръмжаха и тя полетя напред. Ан се държеше здраво и когато силното ускорение на лодката я измъкна от водата, прехвърли крак през борда, набра се и се претърколи на тясната палуба до покритата рубка.
Лодката се носеше към брега. Ан лежеше търпеливо, без да помръдва, за да успокои дишането и нервите си. Пътуването едва ли щеше да отнеме повече от половин час. И тъй като тъмнината бе неин съюзник, Ан чакаше небето да помръкне напълно. Солени пръски мокреха лицето й и тя се чувстваше като участник в родео. Надяваше се само никой да не погледне в нейната посока.