— Настигат ни!
После отпусна педала на газта, та полицейският патрул да се доближи, и когато се озоваха на няколко десетина метра от светофара, извика:
— Сега!
Джордино отвори задните врати и плъзна от тях метална тръба, дълга два и четирийсет — беше я сглобил от две парчета. Опря единия й край в дървено трупче, закрепено между издатините на задните колела, и я овърза здраво с тел, която намота около пантите на вратите, за да не мърда. Пит му отпусна една секунда, за да се отмести встрани, а после натисна рязко спирачките.
Полицаят на волана на доджа вече бе намалил скоростта, но чак сега забеляза щръкналата като средновековно рицарско копие тръба и когато стоповете на микробуса светнаха, също натисна здраво спирачките. Пит обаче разполагаше с предимството на по-лекия автомобил и освен това в мига, в който спирачките убиха инерцията на микробуса, включи на задна.
Миг по-късно полицейският автомобил се наниза на импровизираното копие на Джордино и се удари в задната броня на микробуса. Тръбата проби радиаторната решетка на доджа, както и самия радиатор, преди да се удари в блока на двигателя и да се нагъне като акордеон. Изпод предния капак на патрулната кола изскочи гъст облак пара, но полицаите така и не го видяха, тъй като зрителното им поле бе тутакси блокирано от задействалите се въздушни възглавници.
Пит включи на първа и настъпи педала на газта. От задната част на микробуса се разнесе стържене, тъй като колата им се опитваше да се откопчи от доджа. Броните на двата автомобила най-сетне се откачиха една от друга и микробусът полетя напред. Джордино хвърли поглед назад и видя, че тръбата е останала забита в радиаторната решетка на полицейския автомобил и че над нея продължават да се издигат облаци пара.
Върна се на предната седалка и заяви:
— Сега вече създадохме сериозни проблеми на онези електротехници.
— Което само доказва, че двамата гринго наистина са били луди.
Пит стисна още по-здраво волана и изфуча по улицата. Беше още по-напрегнат отпреди. Скоро всяко ченге в Тихуана щеше да търси очукания микробус на мексиканската електрическа компания. Пит взе поредния завой и отново натисна газта до дупка. Трябваше да измъкнат Ан колкото се може по-скоро.
18.
— Не виждам вече полицейските светлини — каза шофьорът на пикапа и се ухили на Пабло. Годините употреба на най-различни наркотици бяха превърнали устата му в отвратителна паст с кафяви венци и почернели зъби. — Мисля, че се отървахме от тях.
— Карай така, че да не привличаш внимание — нареди Пабло, — но гледай да не закъснеем за летището.
Шофьорът провери маршрута на дисплея на навигационната система: правеше остър завой през Тихуана към летището, разположено на североизток от града. Тъй като непрекъснато се оглеждаше за полицейски светлини, не обърна почти никакво внимание на малкия микробус, който не изоставаше от пикапа.
Влязоха в центъра на града и светлините станаха още по-многобройни и по-ярки. Шофьорът на пикапа сви на изток по улица „Пласа ел Торео“, чиито потънали в мръсотия тротоари бяха пълни с хора. В опит да избегне неколцина разсеяни пешеходци, които пресичаха улицата, той налетя на огромна дупка и пластмасовата кутия в товарното отделение на пикапа подскочи.
Пит и Джордино, които следваха престъпниците по петите, видяха, че кутията не е вързана.
— Какво според теб има в тази кутия, че предизвиква такава суматоха? — попита Джордино.
— И аз се чудя — отвърна Пит, потиснал за момента гнева си, че екипажът на „Дрейк“ е бил въвлечен в подобна опасност, без никой да ги предупреди за какво всъщност става въпрос.
— Ако се изравним с товарното му отделение, може би ще успея да я взема — каза Джордино.
Пит обмисли идеята. При положение че шофираха краден автомобил, който полицията вече издирваше, и че не разполагаха с никакви оръжия, шансовете им да се справят с мъжете в пикапа бяха нищожни. Възможностите им за действие бяха ограничени и до една граничеха със самоубийството.
— Възможно е да договорим размяна за Ан — отвърна той. — Ако не ни застрелят на място.
Единственото им предимство бе, че се движеха през гъсто населени райони на град, славещ се със съмнителна репутация. Джордино се съгласи, че рискът си заслужава.