— Мисля, че дойде моментът да зарежем този микробус — каза Пит.
Джордино поклати глава и каза:
— Тъкмо започнах да го харесвам.
Измъкна отнякъде ролка изолирбанд и почна да превързва кървящата си ръка.
— Добре ли си? — попита Пит, едва сега осъзнал, че приятелят му е ранен.
— Е, може би за известно време няма да съм в състояние да надигам чашката с тази ръка, но ще оживея.
Изскочиха от микробуса и се смесиха с тълпата, която бе започнала да се събира около бетоновоза. Не обърнаха никакво внимание на размазаното тяло на Хуан, а коленичиха до смачканата кутия.
От нея не бе останало почти нищо. Купчина жици, интегрални схеми, парчета от метален корпус… всичко това бе смазано от гумите на камиона. Каквото и да бе имало в кутията, никой не би могъл да го възстанови.
Видяха двама полицаи с извадени оръжия да се приближават и се отдръпнаха към пикапа и зяпачите около него. В навалицата полицаите едва ли щяха да им обърнат внимание.
Пит пристъпи напред със свито сърце и надникна в кабината.
И двете десни врати бяха отворени, но нямаше и следа нито от похитителите, нито от Ан.
19.
Пабло бе наблюдавал с изумление унищожаването на кутията. Смъртта на приятеля си възприе като дребно неудобство, но при загубата на кутията лицето му се наля с кръв. Изля гнева и върху Ан.
— Какво знаеш за устройството? — попита той и насочи пистолета си към нея.
Ан стисна зъби и не пророни нито дума.
— Пабло… полицията идва! — Лицето на шофьора бе бяло като платно, пръстите му трепереха върху волана.
Пабло погледна Ан.
— Ще си поговорим по-късно. Прави каквото ти кажа или ще те убия. Слизай!
Ан го последва и слезе от дясната врата, а шофьорът взе едно тънко яке и го метна върху завързаните й ръце. Тя хвърли поглед назад към колата на електрическата компания, но не видя нито Пит, нито Джордино. Бе не по-малко изненадана от Пабло от появата им зад пикапа — нямаше представа как са успели да я проследят.
Щом стъпиха на тротоара, един млад мъж с черна риза се нахвърли върху шофьора.
— Какво направи бе?! — И посочи смачкания шевролет.
Пабло пристъпи към него, опря пистолета си в корема му и изръмжа:
— Мълчи или умри!
Мъжът отстъпи объркан, погледна го стреснато, после се облещи, обърна се и побягна.
Пабло сграбчи Ан за ръката и я дръпна към себе си. Видя полицаите да слизат от патрулката, после огледа тълпата. Бързо откри двамата американци, които оглеждаха премазаната от задните десни колела на бетоновоза кутия. Беше видял, че са двамата от подводницата на „Дрейк“, още когато микробусът им се бе изравнил с пикапа.
Обърна се и бутна Ан напред.
— Тръгвай!
— Ами Хуан? — попита шофьорът и погледна към бетоновоза.
Пабло изобщо не му отговори, не обърна никакво внимание и на тялото на мъртвия си съучастник, а продължи да бута Ан към средата на оживения тротоар.
Пит и Джордино, които се озоваха до пикапа само след минута, огледаха минувачите с надеждата да открият Ан. На бордюра седеше малко момиче, което продаваше цветя, подредени в картонена кутия. Видя, че Пит го гледа, и му подаде китка маргаритки. Пит му плати цветята, усмихна му се и му ги върна. Момиченцето се изчерви, помириса маргаритките, после вдигна ръка и посочи надолу по улицата.
Пит му смигна и тръгна натам.
— Насам, Ал!
Колкото по-надолу се спускаха, толкова по-гъста ставаше тълпата. Пит се оглеждаше за русите къдрици на Ан. Оставиха се реката от хора да ги отнесе до края на улицата, която преля в огромен паркинг, пълен с коли, и Пит и Джордино най-сетне видяха накъде са се запътили всички тези хора.
Оттатък паркинга се издигаше наскоро реновиран стадион и към него се стичаха реки от хора, които навлизаха през рампите и стълбите, разположени в двата му края. Пит вдигна поглед и видя неоновия надпис:
ПЛАСА ЕЛ ТОРЕО
— Футбол? — попита Джордино.
— Не. Корида.
— По дяволите, забравих да си облека червена блуза — каза Джордино, който явно не бе забелязал, че кръвта, стичаща се от ръката му, бе обагрила в алено един от крачолите му.
Тръгнаха към най-близкия вход заедно със стотиците посетители, дошли в последния момент. Ароматът на печена царевица от многобройните сергии изпълваше вечерния въздух.