— Е, — изплю се Рууни, — и без това беше станало съвсем скучно. Ще падне ли стрелба?
— Може би, но няма да е веднага. Първо ще има стратегически маневрирания. Може онова в града да е било началото. Всеки случай неговият начин на водене на война не ми допада много.
Рууни размисли над думите му. Той беше мъж наближаващ петдесетте, и беше свикнал на опасностите.
— Как мислиш, дали е наясно, че си блокирал двата единствени прохода в тази местност?
— Съмнявам се. Ще си поиграем на изчакване. Има доста хора, които трябва да храни и да осигури с подслон. Първо трябва да поохраним добитъка. Може да ни се наложи да продадем част от тях, за да съберем пари за войната.
Ханк се втренчи мрачно в долината.
— Бил Кофин ми каза, че зърнал Стаг Харви и Джак Килбърн в града. Какво ще кажеш да ги наемем?
— Прекалено са им изцапани ръцете с кръв, Ханк. Не искам стрелба, и ако можем да я избегнем, толкова по-добре.
Ханк подритна камък с ботуша си. Беше висок, строен мъж, но изглеждаше по-възрастен за годините си. Беше дошъл на запад с едно стадо от Огалала, а преди това се бе грижил за крави в Уайоминг, Аризона и Юта. Беше ветеран от три овчи и кравешки войни, и макар че не беше стрелец, без съмнение беше закален стар фермер, който не се плашеше от никакъв сблъсък с когото и да било.
— Да ти кажа, след като си търсят белята, загрей им задниците. — Той вдигна поглед. — А сега какво ще правим?
— Отсечи няколко дънера и направи барикада на Просеката. Това е най-краткият им път до платото.
— Как мислиш, дали знае за Просеката? — изплю се Ханк Рууни. — Тука вече ме кара да се замисля здраво. Откъде е научил за мястото, все пак? Насам не е идвал никой, а и непознати не са се навъртали наоколо.
— Някой му е казал за дървесината — реши Бел. — Най-вероятно е някой местен човек. Но дори и местните не знаят, че съм подал заявление за придобиване на тази земя. Поне така си мисля. Яздих чак до столицата, за да подам молбата си, и се съмнявам дали има и четирима животновъди в щата, които наистина да са подали молба за закупуване на земя или да са купили. Те просто си заграждат участъка и започват да гледат крави, като предявяват претенции към земята като собствена на основанието, че живеят върху нея.
Бел смъкна седлото си от коня.
— Много бих искал да знам кой ли му е подшушнал това. Как мислиш, Ханк, дали имаме врагове?
— Швабе определено не изпитва особени симпатии към нас. А тая работа с Девит хич не ми изглежда на случайна. По всичко личи, че идва напълно подготвен да изсече гората по цялата планина. Дали пък не е случил някакъв договор с правителството?
Клей Бел се насочи към верандата и седна. Запали цигара докато мислено оглеждаше подстъпите към Дийп Крийк. Единствените два пътя, които водеха към нея, бяха негова собственост. За известно време на това основание можеше да им отказва достъпа до вътрешната долина. Но ако Девит придобиеше правото за сеч от правителството, то тогава той нямаше законна причина да му отказва правото да мине през ранчото му.
Той трябваше да обмисли внимателно всичко, за да бъде готов за всякакви усложнения, и после вече можеше да остави ДЕвит да направи първия си ход. Започнеше ли, щеше да има достатъчно време да го спре. А решеше ли да играе грубо… сред наемните работници на Бел нямаше да се намери и един, който да не откликне с радост на предизвикателството. Хората му можеше и да са малко на брой, но нямаше да се огънат пред никакви заплахи с или без размахване на оръжие.
Селскостопанските му сгради лежаха напреко на входа към Дийп Крийк откъм Емигрант Гап. Дългият запуснат път беше минавал през Гап за да излезе на Просеката. Възможно беше Девит да знае за пътя, защото явно някой го беше осведомил за съществуването на дървесината в този район. Но това беше единственото находище в цялата околия; следователно Девит бе имал местен информатор.
Бел огледа ситуацията както седеше на верандата. Къщата беше построена от местен камък, а стените бяха дебели три фута. Състоеше се от пет помещения — всекидневна, кухня, две спални, и едно служебно помещение. Веранда опасваше от всички страни сградата, ниска и прохладна, върху която падаше сянката на няколко големи стари дървета. Когато Бел се хранеше в къщи, а това не се случваше много често, той предпочиташе да седи на верандата, от където можеше да гледа към равнината. Никой не можеше да приближи къщата откъм долината без да бъде забелязан още от самото начало.
Къщата се намираше в единия от ъглите на четириъгълника, образуван от селскостопанските сгради и коралите. На изток и север от къщата се издигаха отвесни скални стени. На не повече от тридесет ярда от къщата се намираше каменният пилчарник с прозвището „Фургона“. Зад него, на приблизително тридесет фута, се издигаше продълговата и ниска каменна сграда, спалното помещение, а в далечния ъгъл на правоъгълника се намираше друга каменна сграда, разделена на отделни помещения. Това бяха съответно помещението, където държаха седлата и сбруите, работилницата, склада, и ковачницата. Другата страна на правоъгълника се заемаше от дълъг каменен хамбар с плевник пълен със сено, разположен над конюшнята, и три корала, две от страната на хамбара, а третият от другата.