— Да, ма’ам, и аз мисля така — изгледа я Бил, лукаво ухилен.
— Но ти няма да го пуснеш?
— Позна.
— Но ти не притежаваш участъка с горите!
— Нито пък Джад. Освен това аз имам предимството за първо ползване. Аз дори съм хвърлил сили и средства да го подобря, и да предотвратя пожарите. А той иска да унищожи всичко, което ние сме съхранили.
Тя се извърна в седлото си.
— Но ти не разбираш! Траверсите са предназначени за железницата, а железните пътища изграждат страната.
— Също и говеждото месо.
За пръв път тя започна да гледа на ситуацията с други очи. Познаваше Джад Девит от три години и беше свикнала да го вижда да прегазва всяко препятствие изпречило се на пътя му. Сега, гледайки Клей Бел, тя изведнъж проумя, че той представляваше препятствие, съвсем различно от онези, с които се беше сблъсквал Девит до този момент. Такова, което едва ли щеше да позволи да бъде прегазено.
— Ще има неприятности — изрече мрачно тя. — Големи неприятности.
— Колийн — обърна се той към нея, посочвайки към фермата и после към равнините в низината — това съвсем не беше лесно да се построи, повярвай ми. Без водата и ливадите от горните части на планината сме загубени. Напълно. Все едно, че съм умрял. Воювах с индианци и крадци на добитък когато се заселих тук. Двама от първите ми работници са погребани тук. И ти си мислиш, че аз ще свия знамена само защото Джад Девит си е наумил да изсече земята ми?
Те продължиха да яздят и Ханк Рууни им отвори портата, хвърляйки мигновен поглед към Колийн.
— Няма ли да влезеш? — запита Клей, като се обърна без да дочака отговора й. — Ханк, кажи на готвача да ни приготви кафе. Ще бъдем на верандата.
След като седнаха, тя се огледа с явен интерес. Ездата и студеният въздух на ранното утро бяха поруменили бузите й. Той я огледа с одобрение. Имаше бистър ум и бърз разсъдък, който той харесваше. Колкото и да беше млада, вече не беше дете. Беше станала жена с всичките им присъщи женски инстинкти. Той внезапно изпита някаква несигурност. Тя беше първата жена, сядала някога на верандата му, оглеждала околностите на фермата му.
— Много е странно човек да се озове изведнъж в сърцето на Запада — проговори тя. — Чичо ми обичаше да ни разказва истории за Бил Лонгли и Джон Уесли Хардин. Те действителни личности ли са били?
— Някои от тях още се навъртат наоколо.
— Познаваш ли Стаг Харви и Джак Килбърн? Те наистина ли са толкова опасни, както говорят?
Той й хвърли бърз поглед.
— Къде ги видя?
— О, разговарях с Боб снощи. Нали го познаваш, мистър Трип искам да кажа. Той е бригадир на дървосекачите, които работят за Джад. Онзи служител от хотела ми каза кои са те.
Готвачът донесе кафето, малко намусен, загдето го занимават с такива глупости по никое време. После видя Колийн и преглътна на сухо. Внимателно забърса и без това чистата маса пред нея и после постави изискано чашата.
Трип е разговарял с Харви и Килбърн? Да ги наема? Не, каза си той, още е прекалено рано за това. Та Девит още не е наясно каква битка именно ще се разиграе. И въпреки това фактът не беше за пренебрегване. И двамата мъже се биеха само за пари. Бяха опасни и безмилостни, но само срещу заплащане; струваха си парите, които получаваха.
Той вдигна поглед над чашата си и погледна момичето от другата страна на масата. Това беше не само първият път, когато жена сядаше на верандата му, но и първият път от много месеци насам, когато изобщо някой беше сядал на масата срещу него. Тя се вписваше съвсем естествено в обстановката, сякаш беше родена и отраснала тук. Гледаше към долината с умиротворени черти и спокойни очи.
Тя се огледа, внезапно доловила вниманието му. За пръв път от началото на срещата им се вгледаха директно един в друг, и всичко в него изведнъж сякаш намери покой. Лек руменец погали бузите й.
— Твоето място е тук — проговори изведнъж той. — Това трябва да е твоят дом.
Тя го изгледа с любопитство, после обиколи с поглед обления от слънце двор на фермата, меките сенки покрай стените, хладината на мястото след жегата в долината. Защото дори и долината, със своето пастелно зелено и кафяво, допринасяше за покоя на мястото. Тя обичаше, разстоянията и усамотението. Никога не беше принадлежала към момичетата, зависими от другите за развлеченията и забавите.
Думите му отекнаха в съзнанието, и леко потръпна като от страх, но въпреки това думите му бяха толкова проникнати от искреност и истина, че обсебиха цялото й внимание и едва не я накараха да каже „да“.
Беше ли това нейната страна? Дали наистина мястото й беше тук, под склона на Емигрант Гап? Във въздуха се носеше лекия аромат на дивите рози примесен с аромата на кафето, мириса на стара кожа, и чистата ярка топлина на слънцето.