Джад Девит застина неподвижен върху седлото си. Само за миг беше сразен, и се налагаше да измисли бързо някакъв начин да спаси поне малко от достойнството си, докато успее да продължи с начинанието си. В същото време той оцени по достойнство удара на Бел. Клей Бел беше много хитър, и Девит се увери, че никакви блъфове със сила могат да стреснат този човек.
— Отказваш ми правото на проход? Не можеш да направиш това, Бел. Всеки човек има право да достъп до собствеността си. Съгласно закона ти нямащ право да ме спираш.
Клей опъна дълбоко от цигарата си. Фургоните с оборудването на Девит трополяха все по-наблизо.
— Притежаването на собственост си има своите законови основи, Девит. А аз съм в притежание на тази собственост. Също така паса и добитък в участъка на Дийп Крийк. Съжалявам, Девит, ти просто се опитваш да сечеш неправилно картите.
Търпението на Джад Девит започваше да се изчерпва.
— Какво ще кажеш тогава, ако се опитаме да използваме сила? — запита грубо той.
Боб Трип хвърли мигновено панически поглед върху Девит; устните му изразиха ням протест. Девит понякога биваше заслепен от усещането си за брутална сила и не беше в състояние какво се е изправило срещу тях.
— Не можеш — отвърна късо Бел. — Опиташ ли се да си пробиеш път със сила, ще замирише на барут.
— Ние сме четирима, а ти — един.
— Да.
Джад Девит не откъсваше погледа си от мъжа пред него. Нетърпението му вече почваше да го разяжда отвътре, а гневът продължаваше да расте от факта, че между целта му и него беше застанал някакъв си мъж. Обзе го див и заслепен стремеж да смачка, да прегази този мъж пред него и да продължи. Разполагаше с трима корави мъже зад себе си, патили и препатили, всички въоръжени. Зад тях идваха и другите. И въпреки това нещо сякаш не му даваше.
Това беше самият мъж пред него.
Това беше Клей Бел, и нещо в начина, по който се държеше. Бел не беше нито разтревожен, нито възбуден. Той не даваше признак за никакво вълнение. Просто чакаше Девит да направи своя ход.
Внезапна мисъл проряза съзнанието на Джад Девит. Това беше проумяването на факта, че за Клей Бел всичко това просто една рутина, с нищо ново в нея. Че той играеше в игра, в която всички ходове и техните контраходове му бяха абсолютно познати, докато самият Девит изпитваше несигурност.
— Добре — произнесе накрая той, — ти ме спря. Но аз ще изсека Дийп Крийк, дори и ако се наложи да мина през трупа ти!
Той изви коня си, но гласът на Бел го спря на средата на движението му.
— Девит?
— Какво?
— Какво ще кажеш за твоя труп?
Девит се втренчи в Бел и изведнъж проумя нещо, което досега не му беше идвало наум — че и той също може да бъде убит. Това беше нелепо, и въпреки това…
— Колийн? Тръгваш ли с нас?
Тя се качи на седлото си и побутна коня към портата, която Бел държеше отворена за нея.
— Внимавай — прошепна тя. — Познавам го! Той няма да се спре пред нищо!
В подножието на склона Джад Девит спря до фургоните.
— Задръж фургоните — каза той на Уилямс. — По-късно ще се качим на платото.
— По-добре ни изпрати походна кухня. Имаме съвсем малко храна.
— Няма да бивакувате тук! — изрече Клей Бел седнал върху седлото на жребеца си. — Това е все още моя земя, Девит. Няма да позволя никакъв бивак върху нея. Законът забранява абсолютно. А сега изчезвайте! Дръпнете се зад онази бяла скала. Това е границата на моята земя.
Лицето на Девит побеля съвсем.
— Проклет да съм, ако…
— Назад. — Гласът на Клей Бел съдържаше всичко друго, само не и благост. — Тръгвайте или ще застрелям всяко животно във впряга ви! Веднага!
Девит махна с ръка към хората си. Лицето му щеше да се пръсне от гняв.
— Дръпнете ги! Нека да си направи кефа! — Той се обърна към Бел. — Ще съжаляваш страшно много за това! — каза той. — Аз ще имам грижата…
— Движение! — повтори Бел. Той побутна коня си напред, притискайки го о жребеца на Девит.
Девит се поколеба за миг с разкривено и грозно лице; после сбута коня си назад, без да отделя и за миг очите си от Бел, докато премина линията маркирана до бялата скала.
Клей бързо изви коня си и без да поглежда назад го пусна в лек галоп по пътя към фермата си. Джад Девит се загледа след него, изпсува горчиво, после пришпори коня си към града. Двамата с Колийн яздеха рамо до рамо, но той не проговори и дума.