Беше загубил още първото сражение с Бел, но следващият път… следващият път…
— Джад?
— О… извинявай, Колийн, страхувам се, че съм нещо разсеян. Тая бъркотия ме уморява.
— Защо не се откажеш, Джад? Защо не си отсечеш трупите на друго място?
Той й е усмихна да прикрие раздразнението си.
— Не се тревожи за това, Колийн. Това си е мой проблем.
Тя яздеше мълчаливо до него. Виждаше го, че е решен на всичко. Беше прекалено твърдоглав, за да се откаже още сега.
— Джад… той ще воюва.
— Разбира се.
— Ще загинат хора. Нищо ли не означава животът им за теб?
— Означава, разбира се, че означава! Но не може един човек да спира пътя на прогреса! Железницата трябва да продължи!
— Можеш да набавиш траверсите отвсякъде другаде.
— С цената на много по-големи разходи. И за много повече време. Но те са тук, под ръката ми, и аз нямам намерение да се отказвам от тях.
Той едва ли дочу протестите й. Умът му вече пришпорваше напред, опитвайки се да намери начин да заобиколи това идиотско препятствие. Не можеше да няма поне още един маршрут към участъка на Дийп Крийк, към долината и платото. Трябваше да говори с Уилър.
Колийн замълча. Въздухът захладя с приближаването им към града. След малко пътят тръгна успоредно на реката и тя усети полъха от течението и от пустинните върби. Тя забави коня си; пред погледа й отново изплува Клей.
Чертите му бяха чисти и ясни, загорели от слънцето и вятъра. Имаше нещо и в походката му… забеляза също, че Джад Девит беше респектиран. Клей Бел не беше разтревожен пред перспективата да си има неприятности. Той не беше хабил излишни думи, не беше се опитвал да се пъчи или придава важности. И въпреки това беше победил; беше принудил Джад Девит да отстъпи.
А Джад Девит никога нямаше да му го прости.
Глава 6
Джад откри Нобъл Уилър в трапезарията на Тинкър Хауз. Той издърпа един стол и рухна в него, обзет от студен бяс.
— Нобъл, защо не ми каза, че Клей Бел притежава Емигрант Гап?
Нобъл Уилър стискаше здраво вилицата в едната, а ножа в друга си ръка, а едрите му челюсти преживяха храната като неуморен кон над пълна ясла. Изумлението в очите му беше абсолютно неподправено.
— Какво? Притежава ли каза?
Парчето говеждо месо застина в устата му, а очите му се втренчиха като хипнотизирани в чинията. Бел притежава Емигрант Гап! Как беше възможно това…
— Твърди, че има права върху нея. Отказа ми правото на проход през нея.
— Никога не съм очаквал, че е толкова хитър. — Умът на Уилър трескаво се раздвижи. Това можеше да съсипе всичките му внимателно изграждани планове. — Това може да промени много нещата.
— Има ли друг път нагоре?
— През Просеката. От другата страна на платото.
— Да не би случайно и той да е негова собственост? — запита саркастично Девит.
— Възможно е. Ще проверим.
Девит отблъсна стола си назад и махна с ръка на сервитьорката да си върви.
— Веднага телеграфирам на Чейс. Успеем ли да получим концесията за тази дървесина, ще можем да го принудим да ни пропусне през участъка си.
— А ако не успееш?
Устните на Девит се присвиха до тесни безкръвни цепнатини, а очите му изгледаха с неприязън Уилър.
— Каквото и да става, ще мина! И никакъв нещастен кравар няма да ме спре!
Девит не обичаше Уилър. Но не му беше и необходимо. Банкерът беше корав и хитър; беше замислил нещо, за което не беше казал на Девит. Следеше с поглед как дебелият мъж дъвче храната си. Мляскаше и преглъщаше шумно. Девит изпита внезапно отвращение. Стана без да каже и дума и излезе от трапезарията.
Ами ако не получеше разрешението? Тогава нямаше да разполага с абсолютно никакво законово основание. Но въпреки това добитъкът на Бел трябваше да бъде пазен, а той нямаше да е в състояние да държи хората си на пост през цялото време. Не можеше да няма трети маршрут за участъка на Дийп Крийк. Мислите му отново се върнаха към разрешението за ползване. Не можеше да се откаже тъкмо сега, просто не можеше. С или без разрешението, дървесината щеше да е негова. Бел щеше да си има достатъчно грижи, и едва ли щеше да е в състояние да държи всичко под око. Веднъж само да успееше да насече трупите, после вече нищо нямаше да има значение.
Той запали пура и огледа ситуацията. Изкарай му душицата на тоя Бел. Накарай го да си напълни гащите. Да си глътне езика. Това беше най-належащото. Значи пълно унищожение.
Удивлението на Уилър при вестта за собствеността на Бел беше съвсем неподправена. И въпреки това имаше още нещо. Девит затъркаля пурата между челюстите си. Какво ли криеше банкерът в ръкава си? Нещо… но какво? Джад Девит изпитваше усещането, че го водят за носа, а това изобщо не му хареса.