Той се отпусна на стола си в дребния офис на банката и се закикоти представяйки си ситуацията като на длан. Всичко се развиваше според плановете му; той не можеше да загуби.
Глава 7
Клей Бел изслуша мълчаливо разказа на Дребосъка. Набитият каубой беше отишъл веднага при него след завръщането си както беше опръскан със засъхнала кръв и спечени рани, и очи подути до такава степен, че с мъка ги държеше отворени. Китката му, макар и без счупена кост, беше тежко наранена, а ръката му висеше безпомощно. От дванайсетте мъже, на които Клей разчиташе, двама вече бяха извън строя.
Работниците се събраха около него.
— Какво ще правим, шефе? — Монтана вече кипеше от жажда за отмъщение. — Тръгваме ли за града?
— Не.
Остана спокоен въпреки шумните им и гневни протести докато накрая утихнаха. Беше очаквал такива неприятности, но не толкова скоро, и това вече му позволи да преоцени мнението си за Джад Девит. Този човек не губеше време, нито се спираше пред нищо, дори и убийство.
— Спокойно! — вдигна ръка той. — Единственият начин да се справим със ситуацията е да спечелим битката. Загубим ли, ще ни преследват като бесни кучета докато ни избит всичките. Успяхме да го спрем тук. Какъв ще е следващият му ход според вас?
— Просеката. Ще се опита да мине през Просеката.
— Прав си, Ханк, и си мисля, че ще той ще си опита късмета още днес. Не си мислете, че не ми се слиза в града, но знаете много добре, че той го очаква и ще е взел мерки. Разполага най-малко поне с тридесет души там. Дори и да отидем всички, пак ще ни превъзхождат числено, като при това ще оставим тук мястото незащитено.
Монтана Браун изпсува ядосано.
— Добре, какво предлагаш тогава? Да си седим на задниците ли?
— Оставаме на същите позиции. Ще държим под око Гап и Просеката.
Клей изчака хората му да се разотидат и се изправи.
— Ханк, отивам в града.
— Сам.
— Трябва да се срещна с Уилър. Щом като ще е война, ще ни трябват пари.
Ханк излезе и Клей застана на края на верандата, вглеждайки се в долината. Хората на Девит и фургоните все още бяха там, където ги беше оставил, зад бялата скала.
Ханк Рууни, Кофин и Дребосъка щяха да останат в Гап. Дребосъка можеше да използва лявата си ръка, стигнеше ли се дотам.
Монтана Браун и Ръш Джаксън потеглиха обратно към Просеката. Двама души спокойно можеха да отбраняват мястото. Останалите се върнаха при добитъка или тръгнаха на оглед.
Пункт по пункт разглеждаше ситуацията, като се опитваше да не изтърва нищо. Тибот още не се беше обадил. Това можеше да не означава нищо или, напротив, да означава много. Джад Девит несъмнено се беше погрижил да си осигури човек в Уошингтън, за да се опита да получи правото на собственост върху земята или правото да подложи на сеч Дийп Крийк. Получеше ли това право, всеки съдия-изпълнител от Съединените Щати можеше да наложи изпълнението му.
Оставаше му само да седи напрегнато и да чака поредния ход на Девит. Но му трябваха пари. И трябваше да наеме още ездачи. Помисли си за Харви и Килбърн, но после се отказа. Двамата имаха прекалено много кръв по ръцете си. Стигнеше ли се до битка в съда, наемането на такива мъже щеше само да утежни позицията му.
Възседна жребеца и пое пътя към Дийп Крийк. Беше студено и тихо; петнистият му кон пристъпяше бързо през високата трева под високите борове. Дърветата растяха прави и необезпокоявани; изпита жестока болка от представата да ги види изсечени и натъркаляни като мъртъвци. Изсичането на такива дървета водеше след себе си единствено опустошение, пълно, защото растителност като тази иска много години, докато се възстанови; а те никога нямаше да пораснат отново, защото човекът в своята алчност и глупост никога нямаше да им позволи да възстановят своето великолепие.
Тревата хрускаше под копитата на коня. Някъде далеч орел нададе крясък; отнякъде долиташе шуртене на вода. Звукът на вятъра в короните на дърветата напомняше препускането на далечен влак.
От лявата му страна се издигаше планината Пайъти, врязвайки се грубо в небето. Тук-там в пукнатините и сенчестите места имаше останал сняг, който слънцето още не успяло да разтопи. Жегата и задухата на равнините бяха далеч оттук; всичко беше спокойно, прохладно и застинало.
Несъзнателно бе обърнал коня към горните притоци на Дийп Крийк и участъка на стария Булуинкъл. Там също се намираше и призрачният град на Кейв Крийк, изоставен от всички, освен от плъховете и бухалите. Отвъд града и кварцовата планина минаваше един стар път, който щеше да го изведе до Тинкърсвил, само че от противоположната страна на града.