Джад Девит си беше подготвил почвата добре, като беше повече от ясно, че щеше да използва максимално възможно и ръката на закона, всеки път, когато му се удадеше възможност. Онази стара стрелба, в която Монтана Браун бе използвал законното си право на самоотбрана, беше отдавна погребана и приключена. Никой съдебен състав нямаше да го осъди, но можеха да го арестуват и да го задържат докато насрочат съдебен процес, а да се съпротивлява на ареста би означавало да падне директно в ръцете на Девит. Клей не изпитваше и капка съмнение, че заповедта за арест щеше да бъде дадена за изпълнение на собствените хора на Девит.
На върха на един дребен хълм той дръпна поводите и огледа пътя, който беше изминал до този момент. Свечеряваше се и слънцето вече бе потънало зад планините. Нежният бавно се свличаше над пустинята, и той поседя минута върху коня си без да прави нищо, изучавайки с опитно око околността. Опасността го дебнеше всяка секунди и на всяка крачка, но пътят беше пуст, не се вдигаше и най-малкото облаче прах, никъде не се забелязваше и най-малкото движение.
Жребецът изгаряше от нетърпение да се прибират у дома и Клей отпусна поводите, оставяйки животното да води. Въздухът изведнъж захладня, както става само в пустинята на свечеряване. Пастелните багри на вечерния здрач бавно меняха цветовете си над далечните хълмове. Самотна звезда се появи на небето, а някъде койот зави протяжно.
Пред него се издигаше тъмната маса на планината, гола скала, покрита с растителност само в гънките на каньоните и клисурите; едва по високите склонове се виждаха гористи образувания. Далечен звук, чужд на вечерта, се разнесе из околността; той рязко дръпна поводите до един храст и зачака с напрегнат слух.
Нощта беше тиха… не се чуваше никакъв звук… само чист въздух, освежаващ като глътка студена и чиста вода. Той си пое дълбоко дъх. Жребецът потегли и ръката му бавно се отпусна от кобура.
Всеки мескитов храст или купчинка жилава трева се открояваше като тъмно петно в здрача. Пустинята сивееше… още звезди избликнаха в чистото небе над главата му. Конят му продължи да крачи; изведнъж някаква тъмна сянка се раздвижи сред мескитовите храсти и изщрака метал.
Клей мигновено се хвърли по корем върху коня и едновременно с това усети как нещо нагорещено прониза рамото му. Той сграбчи с всичка сила рога на седлото и се вкопчи в него с отчаянието на давещ се. Последва втори изстрел, той също попадна в целта си, нещо сякаш го подхвърли напред, в бездънния кадифен мрак, но пръстите му оставаха вкопчени в единственото реално нещо, което му беше останало сред този кошмар… рога на седлото му. Той напрегна цялата си воля и и пръстите му останаха вкопчени върху него.
Конят се втурна с пълна сила напред. Зад него прогърмя нов изстрел… и после вече нямаше памет за това, което последва.
Клей Бел дойде на себе си под слънцето. Лежеше на гръб, полузакрит от сянката на едно дърво, а небето над дървото беше синьо и изпъстрено с пухкави облаци. Чуваше коня си да хрупа трева наблизо и остана да лежи така, напълно неподвижен, в опит да установи къде се намира.
Беше посетил Тинкърсвил. Това поне беше ясно. Там бе успял да избегне опасността и се бе измъкнал от града. Той се ухили при спомена, озадачен какво ли още е могло да се случи и къде ли може да се намира.
Вечер… беше толкова приятна вечер… той бе яздил под звездите. И после всичко изведнъж си дойде на мястото, като гръм. Бяха му устроили засада. Но как беше възможно? Магарешката пътека, към която се беше устремил, не беше позната на никого от града, и вероятността някой от хората на Девит да се е натъкнал на нея беше малко вероятно.
Болката вече започна да напомня за себе си. Идваше от дясното му рамо. Той внимателно се претърколи и като използва лявата си ръка за опора, полека се изправи в седнало положение. С усилие изви вдървения си врат и се огледа наоколо.
Намираше се сред призрачните сгради на Кейв Крийк. По някакъв начин волята му бе успяла да го задържи на седлото докато конят се добере до това място. И след като вече се бе почувствал в безопасност, пръстите му са се отпуснали и той се е строполил на земята.
Устата и гърлото му сякаш бяха посипани с пясък грам сила не бе останала в изтощените му мускули. С агонизиращи усилия успя да преодолее десетината ярда делящи от планинския поток; пи дълго и яростно. После, пак с лявата ръка, раздра ризата си над раните. Два куршума го бяха ударили. Единият бе пронизал рамото му, разпаряйки делтоидния мускул. Тази рана не беше от опасните. Другата обаче минаваше през цялото му рамо под ключицата.
Внимателно, за да не предизвика повторен кръвоизлив, той проми и двете рани със студена вода. Това беше бавен и мъчителен процес, и когато накрая приключи, той се отпусна на тревата, задъхан тежко. Мислите му бяха размътени и не можеше да се съсредоточи дори и върху най-дребния проблем. Без съмнение беше загубил много кръв. Дълго време остана така, с поглед втренчен в небето.