За момент до слуха му не долиташе нищо, освен ромола на водата… и тогава долови дим от огън и чу гласове.
Бяха гласове на непознати хора; неговите хора нямаше какво да правят тук, макар и недалеч от Просеката, защото задачата им беше да пазят самата Просека.
Устата му внезапно пресъхна и нещо се размърда вътре в него. Значи бяха успели да се промъкнат. Може би бяха успели да убият и Браун и Джаксън… гневът го сграбчи с такава сила, че цялото му тяло затрепера.
Изпращя съчка и нечий глас се обади:
— Пит Симънс им изкара ангелите когато преби оня хлапак Гари. Войната свърши.
Кървавочервена пелена се спусна пред очите му. Левият му револвер се озова в ръката му, а от гърдите му се изтръгна див рев, изпълнен с болка и ярост. В следващия миг пришпори лудо коня и излетя от храстите в светлината на огъня.
Стреснатите дървосекачи наскачаха като обезумели. Един направи опит да сграбчи пушката си, но куршумът на Бел раздроби рамото му и мъжът изрева; пушката се изтръгна от осакатената му ръка. Следващият му куршум разби каната с кафето, друг разпръсна въглените от огъня, пръскайки искри навсякъде. След миг изчезна в мрака от другата страна на лагера им с револвер изригващ пламък.
После извърна коня си, олюлявайки се на седлото му със сгърчено и безмилостно лице. Вдигна револвера и започна да прострелва всичко, което виждаха очите му.
Презареди и този проби тигана, изпразни съда им с вода, разби стойката с пушките им, и опърли ребрата на един, посегнал към револвера си.
Спря коня и пак презареди. После го насочи към периферията на лагера.
Глава 9
Наоколо не се виждаше никой от дървосекачите. Той опъна поводите и насочи коня към Просеката. Нямаше начин да не са оставили някой да пази там; на всяка цена трябваше да разбере какво се е случило на хората му.
Рамото го пронизваше със стържещата болка, с което увеличаваше още повече яростта му. Но точно в този момент той имаше нужда от болката, защото тя го поддържаше.
Успя да се доближи до тримата мъже, които пазеха Просеката, без да го чуят. Конят му се бе промъкнал по гъстия слой опадали борови иглици, където копитата му не издаваха никакъв шум. Лицата им се белееха в мрака с отразената светлина на пламъците, дочу смеха им, усети дима на огъня им, примесен с аромата на прясно сварено кафе.
Отдели се от сенките безшумно като привидение и спря коня. Трип тревожно се огледа и след миг скочи панически на крака.
Клей Бел седеше като разпънат на седлото, с лице изкривено в жестоката маска на отмъщението, целият опръскан в кръв, с очи подивели от болката в черепа му и жестоката агония от раната.
В лявата си ръка държеше с показна небрежност револвер.
— Сваляйте си ботушите.
То не повиши глас, но скалните стени на дефилето сякаш отекнаха с пълна сила. Боб Трип се втренчи в него с разтреперана уста.
— Сваляйте ги! — Той придружи подканянето си с куршум в огъня.
— Какво има? — заекна Трип в опит да спечели време.
— Трип — проговори Бел с мъртвешки глас — сваляй си ботушите или ще ти строша и двете колена.
Трип видя огъня на безумието, танцуващ в очите на мъжа пред него. Бързо се приведе и малко остана да тупне по задник, докато трескаво развързваше ботушите си. Това беше някакъв кошмар, не можеше да е наистина… Тримата се събуха и вдигнаха глави към Бел.
— А сега обратно към града.
— Какво? — Лицето на Трип съвсем посивя. — За Бога, Бел, ти не можеш…
— Тръгвай, Трип, или ще умреш тук. Твоите момчета пребиха и осакатиха Гари, опитаха се съща така да убият и мен. А сега тръгвайте или ще ви натръшкам и тримата тук като трупи!
В храсталака запукаха съчки и след миг Дювал изскочи на полянката, последван от другите от горния лагер.
— Трип! — Дювал гълташе думите докато тичаше. — Тоя Бел, той…
Мъжете тичаха с пушките си. Клей Бел повдигна револвера си.
— Хвърлете оръжието!
Някаква червенокоса върлина се опита да се прицели в него и револверът на Бел изгърмя. Върлината изрева и изтърва пушката, стиснал със здравата си ръка разтрошеното си рамо.
— Вие, също! Сваляйте си ботушите!
След като раздели деветимата мъже на две групи, той ги подкара към града по каменистото дъно на Просеката само по чорапи.
Яздеше зад само на няколко ярда и непрекъснато ги подбутваше да бързат. Чорапите им се разкъсаха, и те бързо закуцаха с разкървавени и разранени ходила. Добраха се до пустинята и той ги съпроводи доста навътре, далеч от укритието и сянката на хълмовете, където вече ги остави.
— Каквото повикало, такова се обадило — каза им той. — Ако ви стиска, пак се върнете… ще ви чакам.