Но нищо от това не се прочете по лицето му. Той се бе научил да живее без да дава израз на мислите си. Секундите отминаваха една подир друга. Накрая погледна покрай цигарата си към Джад Девит и се усмихна.
— Съжалявам, приятелю. Тази земя ми харесва. Кравите също я обикнаха. Никъде няма да ги местя.
Още докато говореше насмешката се промъкна в очите му, защото той бе разбрал какво представлява Джад Девит. Пред него стоеше силен и опасен мъж, мъж, който не бе свикнал да губи, който се вземаше твърде насериозно. Този мъж не притежаваше чувството за хумор на Бел, и насмешката му само го разгневи.
Гневът на Девит нарастваше с всяка изминала секунда. Ухлените физиономии на зяпачите направо го влудяваха, а присмехулното изражение на Бел преля чашата на гнева му.
— Някой от тези дни — проговори той, за миг изгубил контрол над себе си — някой ще те смъкне от коня ти и ще те напляска здраво!
Клей се усмихна и положи длани върху рога на седлото пред себе си.
— Защо някой, ти не искаш ли да си опиташ късмета, мистър?
Джад Девит се бе обърнал и бе тръгнал към кабриолета. Това го свари вече в гръб. Той бавно се извърна и изгледа Бел; моментният му гняв бе отстъпил място на ледена решимост.
— Когато му дойде времето, каубой, аз лично ще се погрижа за това. А когато се захвана за нещо, винаги го довеждам докрай, обещавам ти!
Той се извърна и продължи към кабриолета си.
Клей Бел го проследи с поглед. Не бяха много мъжете, способни да отговорят на такова прямо предизвикателство, а малцина бяха тези, които биха оставили впечатлението, произведено от Джад ДЕвит. Никой от околните мъже не беше останал с убеждението, че Джад Девит бяга от юмручния сблъсък. Той просто не беше още готов.
Мъжът беше и едър. Беше поне с тридесет фунта по-тежък от сто и деветдесетте на Клей Бел.
Клей обмисляше ситуацията докато гледаше кабриолета да се отдалечава.
— Бил — извърна се той изведнъж в седлото си — върни се в ранчото и кажи на Ханк Рууни да вземе ония крави от Стоун Кап и да ги откара на Дийп Крийк.
— Разбира се, шефе — отвърна Кофин с явна неохота. — Щеше ми се да зърна още веднъж оная русокоса красавица. Страхотно парче, направо огън!
— Ти се връщаш в ранчото, а русокосите красавици ги оставяш на мен!
Прехвърлянето на кравите от Стоун Кап до Дийп Крийк щеше да стане едва след две седмици, но ефектът от този ход щеше да е двоен. Това щеше недвусмислено да покаже на всички къде възнамеряваше да направи постоянното си местожителство; и също така, в случай че нещата се развиеха неблагоприятно, добитъкът му щеше да има двуседмичен престой на тучно пасище с изобилна вода.
Той поведе коня си по улицата до къщата на Тинкър, като обмисляше по-нататък ситуацията. В тая част на страната нямаше много на брой ферми, а неговата беше в най-добрия участък на десетки мили наоколо, а без Дийп Крийк той никога нямаше да постигне нещо крупно с онова, което би му останало.
Беше скитал навред до момента в който бе стигнал до Тинкърсвил и се бе установил в участъка на Дийп Крийк. Човекът, който му беше казал за Дийп Крийк, беше самият Сам Тинкървил, седнал в излъскания си стол, облегнат на единия си лакът, с разрошена прошарена коса.
Клей Бел съвсем ясно си спомняше деня, в който кракът му бе стъпил за пръв път на тази улица, с кон уморен от дългите преходи, а самият той покрит с прах. Дръпна поводите на коня и погледна по улицата; градът по нищо не се различаваше от другите градове по запада… и въпреки това той изпитваше някакво чувство, съвсем различно отпреди.
Беше оставил коня си в една конюшня, след като се бе погрижил за него; той самият също бе закусил. Беше се разходил по улицата, разглеждайки града, а очите му не се откъсваха от близките до града хълмове.
— Минаваш през града ли?
В този момент за пръв път бе видял Сам Тинкър. Едър и дебел възрастен мъж с лукави очички който рядко се откъсваше от стола си.
— Да… Какво има в ония хълмове?
Тинкър го огледа.
— Животновъдец ли си?
— Мисля да стана. Прекарвал съм стада по пътищата.
— Яздиш като войник.
— Бях. В кавалерията.
Сам Тинкър беше ставал свидетел как много мъже бяха идвали и си отивали в продължение на повече години, отколкото искаше да си спомня. Тинкърсвил беше негов град. Той беше посял семената и бе акуширал при раждането му. Искаше творението му да израсне, но както трябва, в правилна посока.
— Участъкът там горе — посочи към хълмовете той, — са най-доброто място за паша на кравите в целия свят. Тревата е тучна цяло лято, а водата не секва и за миг. Човек може да си пасе стадата там на равното докато дойдат жегите и после да ги премести в района на Дийп Крийк, за да се закръглят съвсем.