Светът около него се люшкаше целият, а очите си държеше отворени с последни усилия на волята. Обърна коня и го препусна в галоп по пътя към фермата. Разсъдъкът му беше съвсем размътен. Ако някой от тях го мернеше само, щеше да е по-безпомощна цел и от птица в клетка. Устата му бърбореше неясни и несвързани думи, а главата си усещаше като съд полунапълнен с кръв, която се плискаше при всяка стъпка на коня. Животното си знаеше пътя към дома и нямаше нужда от подканяне.
Ханк Рууни изтича да го посрещне.
— Шефе! Вече се бяхме отчаяли да те видим жив!
Той се вкопчи в поводите да не падне.
— Шерифът идвал ли е тук? Да търси Браун?
Рууни беше озадачен.
— Шерифът ли? Не, не съм ги виждал насам. Какво не е наред с Браун?
Трип успял да прекара няколко от хората си през Просеката пеша. Излезли в гръб на Браун и Джаксън и успели да изтласкат двамата мъже. Бел им заповяда да се върнат в Просеката. Този път щяха да се окопаят в една пещера, която им предлагаше отлично укритие и една почти непревзимаема позиция.
Ханк Рууни смъкна останките от ризата на Бел и почисти раната на рамото му. Дълго преди да завърши с почистването и превръзката, Клей вече спеше.
Минаха два спокойни дни, през които нищо не се случи. Джоунс Дребосъка раздвижваше разнебитената си китка и ставаше все по-мрачен и по-мрачен. Никой не знаеше дали Бърт Гари беше още жив.
Клей Бел спеше, пробуди се само колкото да обиколи фермата, нахрани се и пак заспа. Не се забелязваше никакво раздвижване откъм лагера на дървосекачите зад бялата скала. Стояха си така и чакаха, без никой да знае какво.
Ядосани от принудителното си бездействие и без съмнение извън себе си от гняв заради случилото се в Просеката, те крещяха оскърбления към стражите, в опит да ги предизвикат. Един дървосекач толкова ме бе дошъл куражът, че се приближи съвсем плътно до разделителната ивица на бялата скала. Когато му оставаше само още една крачка да я настъпи, Ханк Рууни опари краката му с куршум; смелчагата си плю на петите, подпомогна от цял рояк куршуми подире му.
Харди Тибот не се обаждаше. Дните се точеха един след друг. Бел се трудеше над сметките си и два пъти ходи до Просеката. Раните му вече се оправяха и той се чувстваше значително по-добре. Вече можеше да използва и дясната си ръка, макар и все още да изпитваше болка и дискомфорт.
Бил Кофин се беше отбил да види как са кравите на връщане от Пайъти.
— Дебелеят, шефе. Здрави мръвки трупат там.
Дежурните на Просеката не забелязваха нищо обезпокоително. До този момент Девит не бе повторил опита си да нахлуе па оттам.
Ездачите на Б-Бар неуморно патрулираха границите на участъка си. Пръстенът от хълмове и възвишения около Дийп Крийк улесняваше донякъде задачата им, защото повечето от тях представляваха голи скали, по които човек би могъл да изпълзи с ръце и крака, но превозни средства, а дори и кон, в никакъв случай не можеха да се промъкнат.
Каубоите яздеха с пушките положени напречно върху седлата им, а в ума на всички имаше само една представа — гледката на Бърт Гари с разнебитено лице и изгубено око, агонизиращ при всяко вдишване и издишване на прободените си от ребро бели дробове.
Джад Девит влезе в спарения офис на Нобъл Уилър, който седеше зад бюрото си, и се друсна в един стол. Беше прясно обръснат, и Уилър долови аромата на бръснарския лосион. Девит отхапа края на пурата си и се отпусна на стола. За пръв след срещата си с Бел онази сутрин на улицата усещаше, че ситуацията беше напълно под контрола му.
— Спипахме го натясно, Уилър. Съдията Райли издава съдебно разпореждане, което принуждава Бел да ми осигури преминаване по стария дилижансов маршрут докато случаят стигне до съда. — Той се изкикоти. — Макар че тогава вече това едва ли ще има някакво значение. Отдавна ще сме превърнали цялата гора в траверси!
— А това съдебно разпореждане, кой ще го приведе в сила?
— Ще си изберем един заместник съдия-изпълнител на Съединените щати.
— Ти ли ще го определяш?
— Че кой друг?
Девит пуши спокойно няколко минути, обмисляйки ситуацията. Внезапно една мисъл мина през ума му.
— Уилър, кой е този Харди Тибот?
Нобъл Уилър повдигна внезапно разтревожен лице към Девит.
— Адвокат. Много кадърен. Има много здрави връзки.
— Той е в Уошингтън, като се опитва да издейства постоянно право за паша на Бел.
Нобъл Уилър целият подскочи в стола си. Тежкото му лице в миг се помрачи.
— Трябваше да се сетя! Сега вече ще си имаме наистина неприятности!
— Чейс ще уреди работата. — Девит беше заинтригуван, но не изпитваше особена тревога.
Уилър бърбореше шумно и фучеше от яд, а Девит само оглеждаше опъкото на дланите си, съжалявайки че нямаше възможността да остане само един час необезпокояван в офиса. Тук нямаше начин да не открие нещо, което да го ориентира за потайните кроежи на банкера. Не смееше дори и да намекне за проблема, защото Уилър беше като невестулка. Реши да запази мислите си само за себе си.