— Е, добре, кажи, моля ти се, каква ще бъде моята роля в тая комедия.
— Много лесна, приятелю, ще те помоля само да не излизаш утре целия ден и да не позволяваш никому да поглежда в тоя сандък. Това е всичко!
— Добре де, а вечерта?
— Вечерта ще стоиш при вратата на салона и ще получаваш парите, а когато аз започна да ръмжа и да дрънкам синджири, направи се, че си се уплашил до смърт и тичай зад завесата.
Обещах добросъвестно да изпълня възложената ми от Коб длъжност, макар и да бях уверен, че неговата гениална измислица ще има лош край за нас.
На сутринта Вили стана рано, събуди и мен. Като поръмжа известно време и като се покара на „непослушното животно“, излезе.
Сигурно щеше да се занимае с приготовленията.
През главата ми мина, че може и да осъмнем на другата сутрин в колумбийския затвор.
Но едновременно с тая мисъл се възхищавах все повече от находчивостта на Вили Коб.
Скоро след неговото излизане чух шушукане — през полуотворената врата се показа главата на негъра и попита не ми ли трябва нещо.
— Не, за Бога, не влизай!
Главата изплашено се скри, но скоро пак се чу шум зад вратата. Тоя път дойде самият стопанин.
— Не мога ли поне отдалеч да погледна това страшно чудовище? — попита той, като се провря предпазливо през отбора.
— Това е против правилата. Освен всичко появяването на непознат човек го докарва в ярост.
— А, тъй ли? — той се дръпна малко назад. — Вие, изглежда, ще имате много публика. А мистър Ван-Амбург ми показа афишите.
— И аз се надявам — отговорих, като се досетих кой е този мистър Ван-Амбург.
— След минута закуската ще бъде готова. Долу ли ще слезете?
Тук, за мое облекчение, любопитният ми събеседник се отдалечи, а скоро се върна и Коб, който бе купил верига, дълга два метра. Като повтори своя вой и рев, той заключи грижливо вратата и отидохме да закусим. През време на закуската бяхме център на всеобщо внимание.
През останалата част на деня Коб постоянно излизаше и се връщаше, за да упражнява отново гласните си струни. Колкото повече се приближаваше вечерта, гвиас-кутисът ревеше все по-силно и по-яростно.
Най-после тръгнахме към „Минерва“, като пренесохме сандъка.
Сандъкът бе поставен зад завесите, а аз се разположих до вратата да събирам парите за входа.
За късо време залата беше препълнена с народ. Тук имаше и търговци с жените си, и млади хора с любимите си, и доста голямо число интелигенция. Всички жадуваха да видят „забележителния гвиас-кутис“.
Най-после зад завесите се раздаде продължителен рев.
— Тихо! Гвиас! Лягай, проклетнико! Шът! — чу се повелителният глас на укротителя.
Гвиас-кутис не преставаше да реве яростно. Публиката започна да тропа с крак и да пляска: „Гвиас-кутис! Гвиас-кутис! На сцената! Доведи го на сцената!“
— Дайте му кокал! — извика някой от публиката.
Чу се смях. Но врявата зад завесата се усилваше. Коб се мъчеше със строг тон да принуди чудовището да се подчини. Но то не се покоряваше и продължаваше да се мята, като дрънкаше веригата.
Това беше условният знак. Аз си придадох изплашен израз на лицето и се хвърлих зад завесите. Успях да забележа, че публиката вече се поразтревожи. Мнозина скочиха от местата си и побледняха. Коб тичаше назад и напред, дращеше посипания с пясък под, дрънкаше с веригата и страшно крещеше към въображаемия звяр. По лицето му течеше „кръв“, ръцете му също бяха „изподраскани“.
— Мирувай, звяр, мирувай!
— Го-го-оо! Го-гоуу!…
— По-скоро, мистър Волф, елате тук! — викаше ме Коб.
— Не мога да го удържа!
— Гооо… го-го-гоо!… — беснееше гвиас-кутис.
— Помогнете!
— Дръжте го по-здраво!
В, този момент Коб особено яростно разтърси веригата, изтърча на сцената и закрещя:
— Спасявайте се! Спасявайте жените и децата! Гвиас-кутис се откъсна от веригата!
— Джентълмени — продължи майорът, като си пое дъх, — не е по силите ми да ви опиша това, което стана след тези думи. Не минаха и две минути, когато стаята беше съвсем празна. Излязохме на улицата — наоколо нямаше жива душа. Ние побързахме към хана, заповядахме по-скоро да ни оседлаят конете и обяснихме, че гвиас-кутис е избягал и трябва по-скоро да го хванем. Препуснахме с всички сили и се спряхме чак когато 30 километра ни отделяха от Колумбия. Тогава си преброихме печалбата… Не помня, мистър Коб, колко излязоха?
— Шестдесет и шест долара и седемдесет и пет цента — обади се висок, мрачен янки, в когото никой от нас не би подозрял героя на този разказ.
— За здравето на майора!
Чу се гърмеж. Профуча куршум, който свали фуражката от главата на Тенеси и счупи на парчета шишето, което стоеше на масата.