Месецът изведнъж се скри зад облак. Светлините на града, които досега бледнееха от луната, блеснаха по-ярко.
От часовите кули весело се обаждаха камбани, някъде засвири тръбач. От време на време до нас достигаха виковете на часовите: „centinela, alerte!“ и „juien viva?“
Откъслеци от музика и меки женски гласове нежно докоснаха слуха ни. Сърцата затупаха по-силно и ние вече си въобразявахме, че чуваме леките стъпки на копринени пантофки по паркет…
Ярка светлина блесна на един парапет.
— Пази се! — извика майор Туин, като се хвърли на земята.
Не всички успяха да последват примера му. Снаряд с фучене се удари в хълма на няколко метра от нас и отскочи назад.
— Опитайте се пак! — посъветва един от нас.
— Изглежда, този топчия е изпил доста шампанско!
— Ах, шампанско! Също и стриди навярно! — мечтателно възкликна Клелей.
— Престанете да ме изкушавате, Клелей, или ей-сега ще се хвърля да атакувам града! — извика Тенеси, на когото извънредно силно подействува съпоставянето на шампанското и стридите с калпавата сланина и сухарите, които съставяха нашата всекидневна храна.
— Пак! — каза майорът, който съзря огън на крепостната стена.
Този път беше граната. Чувахме я как свиреше, описваше красиво в нощния въздух огнена дъга. Ехото повтори звука на гърмежа и същевременно гранатата се зарови с глух шум в пясъка. Падна близо до часовия, който изглеждаше или заспал или вцепенен от страх: не мръдна от мястото си. Може би считаше това за рикошет на просто ядро.
— Ще си отворят работа, ако са намислили да обстрелват хълма! — забеляза един от младите офицери.
Чу се силен взрив, земята под краката ни затрепера, пясък засипа очите ни.
Няколко секунди над мястото на взрива стоеше прах. Когато се улегна, видяхме обезобразения труп на часовия, отхвърлен на 20 крачки.
Ликуващ вик се чу от крепостта.
Като се упреквахме в непредпазливост, която беше виновна за всичко, искахме да се върнем назад, когато вниманието ни бе привлечено от ракета — тя се изви над горичката. Веднага от крепостната стена отговори друг сигнал.
От храсталака излезе конник и отправи коня си към стръмния склон на пясъчния хълм; дивият мустанг затъна няколко пъти в пясъка и най-после се изкачи на върха, дето лежаха останките на войника.
Като ни видя, конникът задържа коня си, сякаш не знаейки да отстъпи ли, или да продължи пътя си. Ние от своя страна не бяхме уверени кой е той.
Месецът се показа иззад облака и сега отчетливо можехме да разгледаме костюма на мексикански ранчеро.
Непознатият конник изведнъж извади револвера си и гръмна срещу нас. После пришпори коня и се понесе галоп надолу към равнината.
— Вие сте сган, глупави янки! — извика отдолу, като се обърна.
Всичко това направи тъй смело и бързо, че нашите куршуми вече не можеха да го достигнат.
След няколко минути се приближаваше към градските врати, които със скърцане се отвориха, за да го пуснат. Неговият изстрел не ни причини вреда, но не един от нас негодуваше срещу себе си, че дръзката обида му мина тъй лесно.
— Познахте ли този глас, капитане? — пошепна ми Клелей.
— Да.
— Той беше на…
— Дюброк.
Когато се върнах, видях пред палатката си ординарец на кон.
— От генерала — каза той, като ми предаде запечатан плик и се допря до края на фуражката си.
Без да чака отговор, си отиде, а аз отворих писмото и прочетох с радостно замиране на сърцето:
„Сър, утре трябва да се явите с отряд от 50 души при майор Блосъм, в 8 сутринта.“
— Вероятно ще ви изпратят на разузнаване — каза Клелей, който надникна през рамото ми в писмото, — ако беше някой друг, а не старият Блосъм, който едва може да се качва на коня, ние бихме могли да очакваме отлични резултати.
Глава VI
МАЙОР БЛОСЪМ
Отидох да търся палатката на Блосъм. Тя се оказа 8 горичката от каучукови дървета, дето до нея не би могъл да достигне най-бързият куршум на мексиканците. Самият стопанин беше възседнал кресло от кампешево дърво — вероятно креслото беше взето „под наем“ от някой съседен ранчеро. Трудно е да се опише с няколко думи външността на майора — за това би била нужна отделна глава. Беше едър, тлъст, червенолик и носеше прякор „ругаещият майор“, понеже беше привикнал да украсява речта си със силни думи. Обичаше благата на живота и ненавиждаше всички врагове на своя комфорт и спокойствие, например мексиканците, мухите, скорпионите, москитите. Заемаше по-голямо помещение от когото и да е друг в армията, от самия главнокомандващ. Докато багажът на мнозина отлични, храбри офицери се ограничаваше на няколко килограма, движимото имущество на майор Блосъм, включително и той самият, заемаше цял обоз.