На един завой, който минаваше край голяма гора, видяхме конник. Майорът малко по малко забави хода на своя кон и най-после се оказа в задните редове.
Конникът беше замбо, който търсеше избягал от оградата му бивол. Зададох му въпрос, отнасящ се до целта на нашата експедиция. Той посочи на юг, като каза, че там ще намерим много мулета.
Завихме наляво по път, който минаваше през гората и скоро се стесни в такава тясна пътека, че трябваше да вървим един зад друг. Гъстите клони, които се преплитаха над главите ни, затъмняваха пътя.
Майорът постоянно трябваше да ляга напред на седлото, а няколко пъти дори слизаше и вървеше пеш — толкова ниско висяха клоните.
Пътувахме мълчаливо, тишината се нарушаваше нарядко само от проклятията на майора, които при това се произнасяха полугласно, за да не привлекат вниманието на враговете.
Най-после пред нас се откри малка прерия, от едната страна на която имаше хълм, покрит с нисък храсталак. Аз се изкачих на хълма, за да разгледам околността. Слънцето току-що бе изгряло над синия залив, повърхността на който искреше от ярките лъчи с металически блясък. Като поставих ръка над очите си, различих високите мачти на корабите и осветените кули на града. На юг се простираше неизгледна равнина, дето тъмната зеленина на лесовете се редуваше с по-светлия тон на полята и с огледални езера. Подножието на хълма, на който стоях, беше опасано с широк пояс гора, а по-нататък започваше прерия, дето видях много пасящ добитък. „Там, по всяка вероятност, ще намерим това, което ни трябва!“ — казах си.
Тръгнахме по-нататък по пътеката, която според моето мнение, водеше към пасбището. Скоро се приближихме до брега на една река. На противоположния бряг не се виждаше продължение от пътеката. Къде водеше тя? Линкълн преплува и след известно време намери продължението на пътя, като разчисти прикриващата го естествена завеса от лози и малини. Отпечатъци от конски копита се виждаха отчетливо по земята. Със своя кон майор Блосъм се провираше трудно напред и ние постепенно се приближавахме към целта.
Гората стана по-рядка и излязохме на поляна. Красива картина се представи пред нас. Някога тази поляна сигурно бе обработвана, но сега напусната. Тук имаше розови храсти, групи от кокосови дървета и полудиви смокини. Близо до гората се издигаше покрив на къща над море от цъфтящи храсти. Тръгнахме към нея.
Слънцето заливаше всичко с нежна топлина, въздухът бе напоен от аромата на цветята, окръжаваше ни пеенето на птиците.
Когато се доближихме до жилището, заповядах на войниците да спрат, а сам отидох на разузнаване.
Като не намерих свободен вход за къщата, разтворих храстите от жасмин, които образуваха жив плет, и видях прелестна картина.
На малка могилка се издигаше необикновена къща: без прозорци, а стените — оплетени от бамбук и прозрачни, тъй че можеше да се вижда какво става вътре. Зелена вълнена завеска заменяше вратата и в тази минута беше отдръпната. Цялото здание правеше впечатление на огромна птича клетка с позлатени пръчки.
Близката до къщата част на градинката, изглежда, беше предмет на особени грижи. На заден план имаше горичка от маслинови дървета, а отдясно и ляво растяха портокали и лимони. Редки храсти, посадени в красиви глинени саксии, бяха наредени наоколо. Фонтан, висок 7 метра, падаше като дъжд, разлагащ спектъра, върху водни лилии и други растения между разкошните смокини.
До този момент никъде не бях забелязал хора. Сякаш само птиците се наслаждаваха от разкоша на това кътче. Яркочервено фламинго, което се къпеше във водата, се отделяше рязко върху зеления фон. Пойни птици населяваха всеки клон.
Нежен, сребрист женски глас достигна до мен откъм смокиновата горичка. Чу се звънлив смях и пляскане на вода. Коя Ева живееше в този рай? Цял месец вече не бях чувал женски глас и отдавна замлъкналите струни на сърцето ми изведнъж затрептяха. Първият ми порив беше: напред! Но се боях да не бъда много нескромен и реших да се отдръпна, когато до слуха ми достигна груб мъжки глас, който произнесе на испански:
— Скоро ли ще свършите? Много е горещо! Да се върнем вкъщи!
— Ах, не, Пепе! Още мъничко! — и пак зазвъня смях и се чу пляскане.
Мъжкият глас ме ободри и решително тръгнах към смокините, широките листа на които закриваха от мен говорещите.
— Погледни, Лупа, колко е красиво!
— Горкичката! Пусни я, Лукс!
Разтворих листата. Пред мен беше кръгъл басейн, пълен с кристална вода и ограден от всички страни със стена от палми, широките листа на които се свеждаха над него и го защищаваха от слънцето. Наоколо имаше каменен парапет, облечен с фарфорови разноцветни плочки. В центъра святкаше силен фонтан и поради вечната подвижност на повърхнината на водата, златните и червените рибки, които плуваха в басейна, сякаш се раздробяваха на милиони форми. Малко по-далеч, около група водни лилии, плуваха два лебеда.