В този момент се чу изстрел. От храстите изскочиха пет-шест души и наскачаха един след друг във водата. Чух викове, звънтене на щикове. Чудовищното влечуго се обърна във водата, пронизано на десетина места.
— Вие сте спасени, капитане! — каза Линкълн.
Около мен стояха няколко войници, до пояс във водата. Малкият Джек също беше тук, а неговата къса сабичка бе забита до дръжката в тялото на каймана.
— Дойдохте навреме, благодаря ви!
— Чухме вашия изстрел и дотърчахме, понеже знаем, че не бихте стреляли напразно.
— А къде са…
Търсех с очи девойките. Те бяха изчезнали.
— Ако питате за онези женички — отговори ирландецът Чен, — те избягаха зад дърветата. Кълна се в свещи Патрик, тази, чернооката, е апетитно късче!
И той се обърна към мъртвия кайман и започна с ожесточение да го мушка с щика на пушката си.
— Проклета гадина! — ръмжеше. — Намислил да преследва хубавите момиченца!
Излязохме през парапета и войниците започнаха да сушат измокрените си пушки.
Появи се Клелей. Разказах му случилото се.
— Това не може дори да послужи като повод за телеграма — засмя се той, — неприятелят има един убит, а от нас няма нито един ранен. Впрочем, може да се рапортува, че има един „жестоко изплашен“.
— Да, наистина, къде е нашият Блосъм?
— Господ го знае. За последен път го видях, когато се криеше в някакви развалини. Може би сега вече препуска обратно към лагера.
Изведнъж Клелей се разсмя и ни показа с ръка черен предмет сред листата. Беше кръглото като луна и блестящо Лице на майора, който бе разтворил клончетата и се вслушваше „отде духа вятърът“. Като се увери, че всичко е благополучно, той започна да се провира през храстите, като пъхтеше и чупеше клоните като слон. Най-после се яви при нас с войнствено оголена сабя.
— Жалко, жалко! — каза и обиколи със смела походка басейна. — А аз вече се надявах, че ще имаме случай да се сразим със жълтите.
— Не, господин майор, ние не бяхме толкова щастливи… — едва запазих сериозността си.
— Но според мен няма съмнение — каза Клелей, като ни подмигваше, — те ей сега ще се явят тук. Те не са могли да не чуят нашите гърмежи.
Майорът отпусна сабята; синкави и бели петна се появиха на румените му страни.
— Нима намирате, капитане, че не сме навлезли достатъчно навътре в тази проклета страна? Няма да намерим мулета тук! Не ще ли бъде по-добре да се върнем в лагера?
Не успях да му отговоря. Ново обстоятелство привлече вниманието ни — към нас тичаше човек в живописен костюм.
— Ей Богу, това е гвериляс! — с престорен ужас извика Клелей, като обърна вниманието ни на яркочервения пояс, който опасваше талията на непознатия.
Майорът се озърна, търсейки къде да се крие в случай на сбиване; но непознатият се хвърли на шията му и го обсипа с поток от испански фрази, в които думата gracias (благодаря) се повтаряше най-често.
— Какво иска той от мен? — отдръпваше се майорът, който не отбираше ни дума.
Но непознатият вече забеляза моите мокри дрехи и пренесе своите обятия и gracias върху мен.
— Сеньор капитан — продължаваше той по испански, — вие спасихте децата ми! С какво мога да ви се отблагодаря?
Последваха приятелски красноречиви изявления, толкова характерни за живописния език на Сервантес, които завършиха с това, че той предложи на мое разпореждане своето жилище. Поклоних се и изказах съжаление, че бях тъй лошо подготвен за неговите обятия, тъй като от дрехите ми течеше вода на потоци.
Сега можех да го разгледам: беше висок, доста сух старец с интелигентно лице — испански тип. Белите му коси бяха късо подстригани; имаше прошарени мустаци и черни като смола вежди, блестящи, проницателни очи. Облечен беше с куртка от най-тънко бяло платно, жилетка и панталони от същия цвят, опасан с яркочервен шарф. Зелени марокенови обуща и широка шапка допълваха костюма му.
Макар че облеклото му носеше трансатлантически характер, в неговите обноски и в гласа му имаше нещо, което даваше да се разбере, че е истински хидалго.
— Сеньор капитан — каза той, — вашето произношение… Вие сте чужденец?
— По отношение на Мексико… Да, действително — отговорих с известно учудване.
— А отдавна ли сте в армията?
— Твърде отскоро.
— Как ви харесва Мексико?
— Още не съм го разгледал много.
— От колко време сте в тази страна?
— От три дена.
— Par dios! От три дена, а вече сте в нашата армия! — с непресторено учудване извика испанецът.
Започнах да го считам за луд.
— Мога ли да се осведомя от каква народност сте? — продължи той.