— Да пристъпим към обеда, сеньори; страх ме е само, че няма да останете доволни от моята кухня: тя може да бъде наречена изключително мексиканска.
Да наречем обеда лош би значило да излъжем и да не се съгласим с твърдението на майор Джордж Блосъм, който и по-късно си спомняше за него като за най-добър в живота си.
Най-напред супа от костенурки.
— Може би вие бихте предпочели жулиен или вермишел? — попита дон Розалес.
— Не, супата е отлична — отговорих от името на всички, като неволно взех ролята на преводач, тъй като стопанинът през всичкото време говореше на испански.
— Опитайте агваката, това придава особен аромат на супата.
Слугата ни обиколи с чиния, в която бяха поставели продълговати плодове с маслинен цвят, големи колкото круша. Но за нашия северен вкус прелестта на агваката се оказа неуловима.
След това се яви риба с необикновено нежен вкус и други ястия, често съвсем непознати за нас, но вкусни и пикантни. Майорът, когото дон Розалес величаеше със „Сеньор колонел“ (полковник), не пропускаше ни едно ястие, като се стараеше да обогати своите гастрономически познания.
— Puchero, сеньор колонел?
— Благодаря ви — и майорът опитваше puchero.
— Опитайте малко chile relleno.
— С удоволствие! Ах, дявол да го вземе. Гори като огън!
— Pica, pica! — подсмиваше се домакинът, когато гледаше забавните гримаси на майора, непривикнал на шушулковия пипер. — Полейте го с чаша кларет. Ей, донесете чаша Йоханесбергер! Може би някой от сеньорите желае шампанско? Опитайте, сеньор колонел, това quisado de la pato.
— Благодаря ви! Оше ми пари онази проклетия.
— Как мислите, дали разбира английски? — ме попита шепнешком Клелей.
— Едва ли.
— В такъв случай на всеослушание заявявам, че този старец, е много мил човек. Той би трябвало да се сражава в нашите редове, нали, господин майор?
— Да, аз бих желал неговата кухня да бъде по-близо до нашия лагер — съгласи се майорът.
— Сеньор колонел, няма ли да обичате pasteles de Montezuma?
— Моля ви се! Хм! Но не разбирам какво е това във всеки случай много е вкусно.
— Позволете ми сега, сеньор колонел, да ви предложа парче guana.
Майорът го погледна учудено.
— За какво говори той? Да не е за игуана?
— Разбира се.
— Е, покорно благодаря! Не съм любител на гущери.
— Хайде, господин майор, опитайте и ни кажете — рече Клелей.
— Вие сте като аптекаря, който отровил кучето, за да изпита действието на своите церове. Впрочем, какво пък. Нали и други го ядат, нашият стопанин, например? Да го опитаме. Превъзходно! По-вкусно от пиленце! — Майорът направи чест на игуаната.
— Препоръчвам ви и ортолаповия пастет; тези птици сега са в сезон.
Майорът се отнесе съчувствено, понеже това беше неговото любимо ястие, и в най-късо време успя да унищожи порядъчно количество от него.
Най-после бе донесен десертът: разни торти, кремове, желе, бланманже, портокали, ананаси, грозде, банани, смокини, фурми затрупаха масата. И ние просто и досега не знаехме откъде, от кой рог на изобилието пристигаха тези вълшебни неща!
— Изпийте, сеньори, по чашка кюрасо. Сеньор колонел, за ваше здраве. Може би, вие бихте предпочели майорка?
— Благодаря ви, сър.
— Или Pedro Ximenes? Имам бутилка старо Pedro Ximenes.
— Каквото обичате, драги дон Розалес, каквото обичате.
— Рамон, донеси. Вземи и две-три бутилки мадейра със зелен печат.
— Ей Богу, този стар господин е вълшебник — весело забеляза майорът.
„Би ми се искало да извади от земята нещо друго, а не вино“, си помислих аз недоволно от това, че девойките още не се появяваха.
Слугата разнасяше кафето.
— Пушите ли сеньори? Желаете ли хавана? Един приятел ми изпраща от Куба. А ето местни cigaritto, но аз не ви го препоръчвам.
Майорът си избра хавана. Аз започнах да се страхувам, че мексиканският хидалго тъй и ще ни изпрати, без да ни запознае с дъщерите си. А мен тъй ми се искаше да видя още веднъж очарователните създания, особено брюнетката, която ми направи дълбоко впечатление. Странна е тайната на любовта! Моето сърце беше вече направило избор.
Размишленията ми бяха прекъснати от гласа на дон Розалес, който ни канеше да се присъединим към дамите в гостната. Скочих така, че едва не съборих масата.
— Къде бягате! — попита Клелей. — Нима не искате да се запознаете с дамите?
— Той каза, че те са в гостната — пошепна майорът с подозрителен шепот, — но къде се помещава гостната? В изправност ли са револверите ви?
— Как не ви е срам, господин майор!