Маслиновите дървета трещяха, палмите се навеждаха до земята и се разперваха треперещи. Платаните се наклоняваха грациозно и пропускаха свиренето на бурята между широките си листа.
Грамаден облак приближаваше много бързо и въздухът сякаш се изпълни с гъста пара. Атмосферата ставаше все по-тежка, гореща, задушна. Нощ замести деня, изпълнена със серен дъх.
Но ето че внезапно блесна такава светкавица, че всички дървета се сведоха като че ли пламнали. След това мракът се сгъсти още повече. Блесна нова светкавица и цялото небе загърмя толкова силно, че дори свиренето на вятъра, самото стенание на бурята бе заглушено. И всичко наоколо се разтърси и разпищя, и размаха ръце.
Светкавиците зачестиха, една след друга, все по-бляскави и страховити, разсичаха небосвода с огнени зигзаги, по всички посоки — удар след удар, гръм след гръм и проливният тропически дъжд заплиска немилостиво, заля земята, сякаш искаше да я превърне в океан.
Но целият този ужас сякаш сам изтощи себе си и започна да притихва само след няколко минути. Ето че облакът замина на юг.
Остави след себе си пронизителен студен вятър.
— Да слезем долу, сеньори — предложи дон Розалес, настръхвайки от студ.
Клелей и майорът ме погледнаха въпросително: „Да отидем ли?“ Беше ни особено мъчително да гледаме картината на семейната скръб, понеже се чувствувахме отчасти виновни за това нещастие. Колебаехме се. Казах:
— Господа, трябва да се върнем! Ние донесохме скръбта; нека се постараем и да я утешим, доколкото е по силите ни. Да отидем.
Когато се върнахме в гостната, в картината на скръбта бе настъпила промяна. Сълзите се бяха сменили с покорност и молитва. Донна Жоакина седеше с броеница и разпятие в ръце; момичетата бяха преклонили колене пред картината, изобразяваща Долорес. В техните наведени глави, в скръстените на гърдите ръце, в цялата им поза имаше толкова тиха молба и смирена вяра, че като ги гледаше човек, не можеше да не се трогне. Искахме пак да излезем, за да не смутим тази свещена скръб, но дон Розалес ни спря:
— Не, сеньори, поседете да поговорим спокойно. Да погледнем нещастието в очите.
Разказахме му в общи линии плана на обсадата.
— Има още надежда, дон Розалес — казах аз, — и при това, струва ми се, спасението е във вашите собствени ръце.
Дойде ми наум, че човек с такова обществено положение като дон Розалес навярно би могъл да получи достъп в града при посредничеството на своя консул или с помощта на испанския военен кораб, който видях в пристанището на Вера-Крус. Когато казах това на стареца, той се оживи и отвърна, че на кораба имал познат.
— Да — потвърди Гвадалупа, — дон Сантяго е наш познат.
— Дон Сантяго? Кой е той? — попитах.
— Наш сродник — отговори дон Розалес, — той е офицер в испанската армия.
Не зная защо, но нещо като че ли ме бодна в сърцето.
— Щом имате приятел на испанския кораб, то какво по-хубаво? Той може да спаси вашия брат.
Лицата наоколо ни просветнаха. Дон Розалес ми стисна горещо ръката.
— На този кораб още е позволено да се сношава с града. Трябва по-скоро да се явите там. Бомбардировката не е започнала, нашите батареи още не са устроени.
— Ще отида веднага! — дон Розалес скочи от мястото си. Донна Жоакина и момичетата отърчаха да приготвят нужното за заминаването му.
— Но как ще премина през вашата верига? Ще ми разрешат ли?
— За това ще бъде необходимо да ви придружавам, дон Розалес — отговорих, — но съжалявам, че не мога да направя това още сега. Аз съм изпратен с поръчка да намеря мулета. Ние видяхме тук зад гората пасбище.
— Да, там ще намерите около стотина мулета. Те са мои — вземете ги всичките.
— В такъв случай майорът още сега може да подпише с вас договора и да ви плати парите.
— Заповядайте. А на връщане значи ще се отбиете тук?
— Да, и ще се постараем да не се бавим нито минута.
— Аз сам бих дошъл с вас, но… — дон Розалес се смути, приближи се до мене и продължи полугласно, — да ви кажа право, господин капитан, бих желал да ги вземете „без мое съгласие“. Аз почти не се меся в политиката. Но Санта Ана е мой враг и ще се радва да намери повод да конфискува имота ми.
— Разбирам. Добре, ще взема мулетата насила, а вас като военнопленник ще откарам в нашия лагер — това ще бъде отговор на вашето гостоприемство.
Испанецът се усмихна:
— Сеньор капитан, вие нямате сабя, позволете ми да ви предложа тази.
Той ми подаде шпага от толедска стомана в украсена със злато ножница и с изображение на мексиканския орел на дръжката.
— Това е оръжие на генерала на Виктория — каза той.