— Те са четирима против един — поклати глава лейтенант Окс.
— Но не се готвят да ни нападат. Гледайте, устроиха правилна обсада.
— Дали да тръгнем в пълно каре?
— Какво каре може да стане от петдесет души срещу четири пъти по многочислена конница? Мисля, че ни остава само да се защищаваме и да чакаме да дойде подкрепление.
— А защо да не изпратим за помощ? — намеси се майорът, стратегическите планове на когото се развиха под влияние на близката опасност. — Защо да не изпратим за бригадата?
— Но как ще изпратим? Мигар имаме пощенски гълъби?
— Ами Херкулес? Той лети като стрела. Нека един от войниците го възседне и аз се обзалагам, че след един час ще бъде в лагера.
Хванах се за мисълта на майора, макар да ми беше болно и досадно, че сам не мога да се измъкна от капана.
— Кой желае да бъде пратеник, момчета? — обърнах се към войниците.
Двадесет души излязоха напред.
— Кой от вас помни пътя така добре, че да може да го премине галоп?
От тълпата се отдели Раул и постави ръка до козирката си.
— Аз зная по-кратък път, господин капитан.
— А, тъкмо вие ми трябвате. Помня, че и по-рано сте живели по тези места. Добър ездач ли сте?
— Пет години съм служил в кавалерията.
— Ще успеете ли да се промъкнете покрай тях.
— Да, господин капитан, ще се постарая да обиколя онзи хълм, който е отляво. С този кон ще се чувствувам спокоен.
— Оставете пушката си. Пълни ли са револверите ви? Отвържете тази торба от седлото; плаща също. Нищо не трябва да ви обременява. Когато стигнете до лагера, оставете коня в храстите и предайте тази записка на полковник К.
Написах на парче хартия:
„Драги полковник, двеста души са достатъчни. Можете ли да ги изпратите тази вечер? Ваш Г. Х“.
Полковник К. беше мой приятел и знаех, че ще се постарае да намери начин да ме освободи.
— На полковник К. в собствените ръце, разбрахте ли? — пошепнах на Раул.
Той ме разбра.
Скочи на коня, пришпори го и изхвръкна от оградата като стрела. Отначало се понесе право към гверилясите, които го очакваха, като го сметнаха очевидно за посредник, изпратен от нас да преговаря за предаване.
Изведнъж конникът рязко измени посоката и започна да ги обикаля в дъга. Те разбраха хитростта, скочиха на седлата и приготвиха ласата си.
Раул се носеше сега по права линия към група дървета, която си бе избрал за пътеводен знак.
Следяхме го, чувствувайки, че от неговия успех зависи нашият живот. Между него и нас сега имаше група препускащи след него гвериляси, но ние не изпускахме от погледа си зелената куртка на Раул и червената козина на Херкулес. Само да стигнеше навреме до гората, там щеше да бъде в безопасност от мексиканските ласа. Видяхме вече примките над главата на беглеца; стори ни се, че той подскочи от седлото като от удар. Но не, не бе хванат! Обиколи малкия оазис от дървета и се скри зад хълма? Последва минута на мъчително очакване; не можехме вече да видим ни преследвачите, ни преследвания. Най-после Линкълн, който се бе изкачил на покрива на ранчото, извика:
— Той е свободен! Гверилясите се връщат без него!
Действително след минута видяхме групата врагове да се връща бавно разочарована.
Нашият пратеник произведе голяма тревога сред враговете. Сега те се вълнуваха като оси и се движеха по равнината с пронизителни викове. Не се бояха, че ще се изплъзнем от корала, но знаеха, че след три часа ще се яви нашето подкрепление.
Няколко разузнавачи препускаха към онова място, дето се бе скрил Раул. Други се понесоха в противоположна посока. Аз и Клелей излязохме на покрива, за да следим маневрите на враговете и ако е възможно — да разберем плановете им. Те продължаваха да сноват назад-напред по прерията и не можехме да не признаем, че стойката им върху конете беше живописна.
— Ба! Какво е това? — Клелей посочи гората.
Погледнах нататък: облак прах се показа на медлинския път, сякаш там се движеше малка войска. Слънцето залязваше и виждах отражението на неговите червени лъчи върху нещо блестящо. Гверилясите внимателно и нетърпеливо гледаха в същата посока.
Облакът се разпръсна малко и видяхме около дванадесет тъмни фигури, между които блестящ като злато продълговат предмет. Ликуващи викове се раздадоха сред гверилясите.
— Cenobio! Cenobio! Los eanones!
Клелей ме погледна въпросително.
— Нима очите не ме лъжат? Виждам у тях коронада.
— Да, изглежда, имаме работа с отреда гвериляси на Сенобио. Това е малка отделна армия. Сега оградата не може да ни защити.
— И какво ще правим?
— По-скоро да се приготвим да умрем с оръжие в ръце.
Скочих долу и заповядах да тръбят сбор.