— Ще направя нещо по-добро, отколкото съм обещал, капитане. Предлагам ви да изберете който кон пожелаете — Херкулес или черния ми кон, дето го купих от бедния Раджли, дето загина при Монтерей. Той ще ви хареса още повече. Той е най-хубавият кон в цялата ни армия, капитане!
Майорът говореше ту на себе си, ту на мен, ту на конете, които внимателно изостряха уши.
— Добре, майоре — казах, — вземам черния. Благодаря ви!
Сетне се обърнах към Клелей:
— Лейтенант, кажете на момчетата да възседнат мулетата. Предавам ви командата над моя отред. Върнете се с полковник Клелей в лагера, пък аз ще отида до испанеца.
Последните думи прибавих шепнешком, на ухото на приятеля. Сетне добавих:
— Ще се върна вероятно не по-рано от утре по обяд. Не казвайте никому, че ме няма. Сам ще докладвам каквото трябва.
— Добре, а вие?
— Какво аз, Клелей?
— Ами… предайте поздравите ми…
— Да предам поздравите ви? И кому да ги предам?
— Разбира се на Мария Лъчезарна!
— Сериозно ли говорите?
— Моля ви! И то на най-хубав испанки език!
— С удоволствие, Клелей! Бъдете спокоен!
— Наистина ви моля, пуснете в ход най-отбраните изрази, които знаете на испански.
— Добре, добре, Клелей — усмихнах се, като забелязах силното смущение на приятеля.
Вече бях тръгнал, когато ми дойде наум да предам командата на лейтенант Окс, а на Клелей да предложа да ме придружава. Той с радост се съгласи. Като взехме със себе си Линкълн, Раул и пет-шест драгуни, се разделихме с приятелите. Те тръгнаха по Матакордерския път, а ние се изкачихме на хълма, отдето започваше пътеката, водеща към къщата на испанеца.
Когато стигнахме до върха, се обърнах към бойното поле. Студената кръгла луна осветяваше прерията, дето не се виждаха падналите войници. Гверилясите бяха прибрали своите, а американците лежаха заровени в корала. Но аз живо си представих как вълците вече бродят около оградата, как койотът рови с крака прясно натрупаната червена пръст.
Нощното пътуване през тропическия лес, когато месецът залива със светлина широките, сякаш направени от восък листа, когато вятърът не поклаща нито лист, когато пътят минава ту през тъмни сводове от клони и лиани, ту през открити, цъфтящи полянки, принадлежи към онези наслади, от които не бихме могли да се ползуваме в родината си.
Поезията на северноамериканския лес е съвсем друга. В тайнствената сянка на дъбовете, платаните и кленовете, в гласа на зимния вятър, шушнещ сред листата, в очертанията на острите скали и мрачните дремещи канари, в брилянтния блясък на сталактитите, в спокойното течение на студените тъмни реки се чете мистерията на мрачни събития и жестоки страсти. Върху природата лежи отпечатък от кървавата борба на червени и бели диваци — борба по-неумолима, отколкото с хищните зверове на девствените лесове. Във въображението ви се рисуват символите на войната — карабината и томахавката; сякаш чувате пронизителния, войнствен вик на индианците.
Съвсем други мисли ви вълнуват, когато се намирате в ароматния гъсталак на южноамериканския лес, дето ви осветява пътя кокуйо, а славеят изпълва гората със сладкогласна песен. Хиляди гледки и звуци, обладаващи тайнствена наркотична сила, като че ви опиват и приспиват с оня сън, в който се сънува любов.
Ние с Клелей вървяхме тихо напред. Изглежда, и нашите сурови спътници се бяха поддали на това настроение. Минахме мълчаливо реката.
— Колко е часът, капитане? — Клелей се пробуди изведнъж.
Погледнах часовника си.
— Десет и четвърт.
— Как мислите, дали господинът вече е заспал?
— Едва ли. Навярно ни очаква с безпокойство.
— Да, наистина. Това е много приятно.
— Как, приятно?
— Ами нали можем да се надяваме на вечеря. Нима не мислите за бифтека и чашата вино?
— Не съм гладен.
— А аз мечтая за кухнята на стария дон.
— Нима за кухнята, а не…
— Сега не. След вечеря — друга работа. Ей богу, в тази минута горя от страст по дебелата негритянка, готвачката на нашия дом, а съвсем не по дъщеря му, Мария Лъчезарна.
— Невероятно!
— След като вечерям, разбира се, ще променя чувствата си.
— Ах, Клелей, вие не сте способен да обичате!
— Прав сте, признавам.
— Не е ли истина, че мислите само за едно — възлюблената със светлите златисти къдри?
— За нищо друго. По памет не съм в състояние да я нарисувам…
— А аз, ако бях художник, не бих пропуснал нито една подробност. Виждам моята като жива — тъмните й очи като че отразяват блясъка на кокуйо, а дългите й черни коси се открояват на фона от листа!?
— Ей, капитане! Та очите й са сини като сапфири, а косите й съвсем не са черни!